Мийч вдигна високомерно глава, обиден от безвкусната според него забележка. До преди две седмици той работеше при прочутия маестро Трюфо, чийто салон напусна по причина на едно, както предпазливо предпочиташе да го нарича, недоразумение. Според неговото лично мнение преместването му по на запад, чак на Бромтън роуд, макар и в такъв уважаван салон с традиции и история, какъв бе този на Прайс, беше крачка надолу в кариерата му. Затова той категорично отхвърли предположението, че уменията му могат да бъдат поставяни по-долу от тези на някой, въртящ ножицата в район като този.
— Нямал съм привилегията да бъда очевидец на работата на господин Прайс — отбеляза Мийч сухо.
— Винаги той подстригва косата ми — обясни Тъби. — И на шефа също — когато имаше такава. Какво имате предвид като казвате, че не сте го виждали да работи?
— Господин Прайс не е идвал в салона от две седмици, сър. Не съм го виждал от деня, в който ме нае на работа.
— О, вие сте нов тук?
— Да, сър. Работех в салона на Трюфо — обясни Мийч с тона на човек, който слага нахален събеседник на мястото му.
— И Прайс не идвал тук от две седмици?
— Да, сър.
— Какво е станало с него?
— В провинцията е, сър, така разбрах.
— Взел си е отпуск?
В гласа на Мийч зазвучаха тайнствени нотки. Обидата бе преминала и той посрещна като добре дошла възможността да обсъди с някого темата, която занимаваше мислите му от известно време.
— Ако ме питате, сър, аз мисля, че господин Прайс се е оттеглил.
— Какво!
— Да, сър. Смятам, че тази фирма има нов собственик.
Тъби нададе едно стреснато „Мили боже!“. Остана поразен. За него Прайс винаги бе нещо стабилно и непоклатимо. Като Британския музей например. Винаги бе съществувал, искаше да каже той, откакто човек се помнеше, поне откакто самият Тъби се помнеше. Паметта му пазеше спомени от най-ранно детство, когато бавачката му го водеше при бащата на сегашния собственик, за да му подрязва къдрите. Струваше му се немислимо управляващата династия да сдаде властта ей така.
— Да не искаш да кажеш, че Прайс е продал салона?
— Дали продажбата в действителност се е състояла — отвърна с достойнство Мийч, — не бих могъл да ви кажа. Но фактът е факт. Господин Прайс не е стъпвал тук цели две седмици, а в салона непрекъснато се навърта нов човек. Навярно проучва условията с оглед покупка.
— Какъв е този новият, за кого говориш?
— Много приятен, добре възпитан млад човек, сър. Джентълмен. Казва се Антъни.
— О? — възкликна Тъби.
Беше разтърсен. Душата на Тъби бе с доста консервативна закваска и той скърбеше за всяка лондонска забележителност, която Времето коварно поглъщаше. Натъжаваше го фактът, че един салон, предаван от баща на син от толкова много години, ще попадне в ръцете на чужд човек, пък бил той и приятен, и добре възпитан.
Но такава е мрачната реалност в наши дни, мислеше печално Тъби. Всички стари местенца, които си мислел за вечни, изчезват в момента, в който отместиш поглед от тях. Той нямаше да се изненада, ако някой му кажеше, че са спрели да произвеждат чешърско сирене (вид сирене, подобно на чедър, бел. пр.) или пък са затворили Симпсън. Може би следващата стъпка ще бъде да затворят Итън и Хароу.
— Е, надявам се, че този тип ще се справи — каза Тъби, — защото много хора са свикнали да идват тук.
И щеше да продължи със споделянето на размислите си относно модерното време и навиците, ако в този миг външната врата не се отвори и пред погледа му не изникна безукорната фигура на неговия авер Фреди Чок-Маршъл.
Тъби остана изненадан. Смяташе, че точно този представител на славното му обкръжение в момента се подвизава в Лангли Енд.
— Здрасти, Фреди! — извика Тъби.
— Здрасти, Тъби.
Лорд Бриджнорт изглежда още не можеше да се отърси от опасението, че въпросната фигура би могла да бъде мираж или плод на собственото му въображение.
— В Лондон ли си? — поиска да узнае той, за да установи твърдо кое е фикция и кое — реалност.
Фреди го увери, че е в метрополията.
— Тони също ли е в Лондон?
— Ъ… да — отвърна Фреди колебливо. — Да, Тони е в Лондон.
— Цялото щастливо семейство е в Лондон, така ли?
— Да. Пристигнахме от Лангли Енд вчера.
Фреди говореше като човек, който си мери думите. В погледа, с който проучваше своя стар училищен другар, се бе промъкнала подозрителност. Последното нещо, което Фреди искаше, бе напористият дописник на клюкар-ските колонки да се мотае в опасната зона, докато семейните им дела се намират в сегашното твърде деликатно положение. До този момент нито един слух за случилото се през онзи фатален летен ден не бе прескочил границите на семейното владение, но човек никога не знае кога нещо може да се изниже от храсталака. Затова, забравяйки за факта, че салонът на Прайс е любимата семейна бръснарница на фамилия Бриджнорт от години, той заподозря съмнителни мотиви в присъствието на иначе любимия му другар от детските дни.