Тъби, размишляваше Фреди, винаги е имал мозък, способен да се побере в една чаена лъжичка и за да дойде тук, някой трябва да му е подшушнал нещичко.
— Какво правиш тук? — попита го Фреди строго.
— Ами дойдох да се подстрижа. Ти за нещо друго ли идваш?
— Бръснене, сър? — поиска да узнае целта на посещението и Мийч.
— Исках да разменя две думи с човека, който държи салона — обясни Фреди.
Мийч можеше да му помогне.
— Господин Алтъни ще бъде тук след малко, сър, така каза на госпожица Браун, нашата маникюристка, преди да излезе.
— Дали ще се забави?
— Не мисля, сър. Чух нещо от рода, че ще се върне с някакъв обяд и двамата ще се хранят тук заедно.
След като даде исканата от младия джентълмен информация, Мийч леко изпухтя. В салона на Трюфо подобни пикник-обеди на работното място бяха непознато явление. Ако господин Трюфо искаше да се нахрани, той отиваше някъде навън, за да го направи.
Тъби беше заинтригуван.
— Познаваш ли този Антъни?
— Да — отвърна Фреди, — познавам го.
— Как го срещна?
— О, както се срещат хората обикновено.
— Къде?
— Какво значение има къде?
— И защо искаш да видиш този Антъни?
— По работа, драги, по работа. А ти какво си ме заразпитвал така — сопна се Фреди.
— Просто питам.
— Защо?
— Интересно ми е що за човек е.
— Защо?
— Ами, по дяволите — повиши тон Тъби, — идвам тук да стрижа къдриците си от най-невръстни детски дни и ето днес влизам си аз най-безгрижно тук, като мисля, че всичко си е по старому и изведнъж този приятел…
— Името ми е Мийч, сър — услужливо подсказа Джордж Кристофър.
— И господин Мийч ми казва, че мястото е продадено на някакъв мистериозен тип на име Антъни. Затова искам да знам кой е той и всичко за него, и дали човек може да му довери грижата за старата четина, така както безрезервно я бях поверил на Прайс.
Подозренията на Фреди обаче не бяха приспани от тази искрена изповед.
— Сигурен ли си, че това е истинската причина?
— Какво имаш предвид?
— Че не си дошъл в качеството си журналистическа хрътка, за да душиш наоколо и да събираш материал за клюкарската си колонка?
Изумлението на Тъби видимо порасна. Имаше чувството, че верният му приятел, с когото е търкал училищната скамейка, му говори с гатанки.
— Изобщо не мога да разбера за какво ми говориш. Какви ги плещиш, Фреди?
— Е, щом не си дошъл тук по този повод, няма значение. Мислех, че душиш наоколо за клюки.
— Аз вече не събирам клюки. Оттеглих се.
— Уволниха ли те? — възкликна Фреди, направил най-естественото заключение. Той често се питаше колко ли дълго отговорен вестник с определени задължения към своите читатели ще търпи безсмислиците, с които Тъби го снабдяваше. — Кога?
Младият Тъби отхвърли възмутено злостната забележка.
— Не са ме уволнили. Те всъщност бяха много доволни от живите и интелигентни материали, които пишех за тях.
— Тогава защо напусна?
— Не си ли чул?
— Да чуя какво?
Лорд Бриджнорт сграбчи ревера на съвършено ушитото сако на своя приятел и се приготви да изстреля голямата новина.
— Аз съм сгоден.
— Сгоден?
— Абсолютно. За Луела, единствената дъщеря на Дж. Грогмортън Биймиш от Ню Йорк сити.
Фреди напълно задоволи очакванията на Тъби по отношение на реакцията.
— Не думай! — изхълца той.
— Думам и още как.
Фреди запали цигара, пафна с удоволствие и попита:
— Момичето сляпо ли е?
— Какво искаш да кажеш с това „сляпо ли е“?
— Ами според мен би трябвало да е сляпа. Но както и да е. Щом нещата стоят така, сърдечни поздравления. Кога направи решителната крачка към пропастта?
— Преди няколко дни. Вчера беше публикувано в „Моурнинг поуст“.
— Никога не чета „Моурнинг поуст“. Има разни неща…
Почитаемият Фреди Чок-Маршъл спря насред изречението. Внезапна мисъл бе изместила всички останали. Очите му заблестяха с онзи ярък светлик, който може да се забележи само в очите на гениален предприемач.
— Този Биймиш — започна той — богат ли е?
— Плува в мангизи.
— А плешив ли е! — зададе Фреди втория по важност за делото въпрос.
— Разбира се, че е плешив. Всички американци са плешиви.
— В такъв случай този тип се нуждае от забележителния елексир на Прайс „Дерма виталис“. Чудодейна течност! Нали ти дадох преди време една бутилка от нея.