— Напротив, сгоден е.
— Той ли ти каза?
— Не. Но го видях да целува Вайолет в розовата градина.
— В розовата градина — цъкна с досада лейди Лидия. — О, Боже! И ти наричаш това доказателство! Майка ти нищо ли не е успяла да ти налее в главата за така наречените „неща от живота“? Не знаеш ли, че всеки целува всеки, щом попаднат заедно в розова градина?
— Ти пък откъде знаеш? — попита ревниво сър Хърбърт.
— Няма значение!
Фреди вдигна умиротворяващо ръка.
— Не го вземай толкова навътре, чичо — каза той. — Това не беше просто целувка, а една от онези специални целувки… продължителни…
— Аха? — възкликна меко лейди Лидия. — Една от онези?
— Освен това го прочетох и по лицето на Тони.
— Възторжено?
— Наполовина възторжено, наполовина угрижено. Точно такова изражение има човек, когато подписва дългосрочен договор за наем на недвижимо имущество и му е ясно, че не го е проучил много обстойно.
Сър Хърбърт изпуфтя замислено.
— Да се надяваме, че си прав, за бога! Като си помисли човек, че Тони може да се ожени за наследничката на Деветдесетте и седем супи на Уодингтън! Уоу! Това е като да попаднеш на петролен кладенец!
Лейди Лидия, като една практична и предпазлива жена, се почувства длъжна да обуздае неконтролируемите мечти на съпруга си.
— Не ми се иска да попарвам надеждите ти, Хърбърт — каза тя, — но смятам, че щях да се чувствам по-сигурна, ако той я беше целунал на някое друго място, а не в розовата градина. Знам ги аз тия розови градини.
— О? — челото на сър Хърбърт все още имаше вид на градинска лейка, но дори и това мъчително състояние не му попречи да се наежи от забележката й. — Позволи ми само да ти кажа, че когато бях млад, аз знаех точно толкова за розовите градини, колкото и ти. Позволи ми да ти кажа…
— По-късно… — намеси се Фреди. — По-късно, бих предложил аз… освен ако не искаш да включиш в публиката и стария Уод.
Сър Хърбърт проследи погледа на племенника си.
— О, а-а — заекна той и започна да зачиства цилиндъра си от невидими прашинки. Вратата се отвори и в стаята влезе нисък и пълен мъж. Мъж, който изглеждаше така, сякаш природата го бе създала с идеята да го обзаведе с рунтави овчеподобни бакенбарди и който по всичко личеше се въздържа от това престъпление спрямо обществото само с цената на огромни усилия на волята.
Дж. Дж. Уодингтън, самодържецът на Деветдесетте и седем супи, сияеше като деветдесет и седем слънца.
— Привет на всички! — викна той. — Чухте ли новината?
Лейди Лидия се ококори насреща му.
— Имате предвид…?
— Да, имам точно това предвид. Дройтуич и моята малка Вайолет.
— Е, сега вече ще трябва да повярвате на човека — вметна тържествуващо Фреди.
— Наистина ли са сгодени?
— Чух го от устата на самата Вайолет. Току-що я срещнах на стълбището.
— Върховно! — ревна сър Хърбърт.
— Каква невероятна изненада! — възкликна и лейди Лидия.
— Изненада ли? — отбеляза закачливо господин Уодингтън. — О, хайде, лейди Лидия! Кой беше човекът, който предложи…
— Да, да, господин Уодингтън — побърза да го прекъсне лейди Лидия — Сега няма да се задълбаваме в подробности. Ето я и Вайолет.
Вайолет Уодингтън беше високо и стройно момиче с ум хладен като купичка лед. Още от пръв поглед се виждаше, че е наследила приятната си външност повече от майка си, отколкото от баща си, защото тя беше толкова безспорно красива, колкото безспорно неугледен беше създателят на Деветдесетте и седем супи. Върху лицето й бе изписано апатично и преситено изражение.
— О, скъпа! — каза Лидия. — Баща ти току-що ни каза новината.
— Така ли? — изблея Вайолет.
— Толкова съм доволна — продължи лейди Лидия.
— Благодаря.
— И аз съм много доволен.
— Благодаря, сър Хърбърт.
— Че и аз съм доволен тогава — включи се в хора и Фреди.
— Благодаря, Фреди. Радвам се — каза Вайолет с подозрително потрепваща сякаш от потисната прозявка устна, — че всички сте доволни.
— Сега, след като нещата станаха вече напълно официални — каза Фреди, — мисля, че ще е най-добре да пусна по жицата още една съдържателна новина на младия Тъби.
Той се запъти към писалището и със смръщено от мисловен напън чело се захвана с литературната творба. Лейди Лидия продължаваше да пърха около бъдещата младоженка, като че ли се надяваше да придаде на сцената по-възторжено и емоционално звучене от настоящото доста лежерно настроение.
— Толкова дълго се надявах това да се случи. Сигурна съм, че ще бъдете много щастливи.
— Чудесен момък е този Тони — включи се и господин Уодингтън.