— Именно, сър — отзова се Мийч. Той бе напълно объркан, но сметна, че това е една безопасна реплика.
Тони разви тезата си.
— Аз съм млад, Мийч. Слънцето свети. С мен ще обядва една дама. И аз не искам да бъда безпокоен. Затова затвори салона. По дяволите, Мийч, тези съвременни амбиции за забогатяване. Какво значение има дали ще изпуснем няколко си там шилинга за три-четири подстрижки?
— Най-често в събота господата желаят бръснене, сър.
— Или три-четири контри. Във вените ми кръвта кипи, Мийч, и аз имам намерение днес да се забавлявам, дори ако тоя салон фалира.
Мийч въздъхна.
— Както желаете, сър. Салонът е ваш.
— Това е факт.
— И вие смятате да го ръководите професионално?
— Разбира се.
— Аз се притеснявах да не сте един от онези млади господа, които се захващат с нещо само от скука.
— Далеч съм от тях, Мийч.
— Извинете, че споменавам това, сър, но за мен вие сте загадъчна личност. Този господин Чок-Маршъл бе доста високопоставен млад джентълмен и говореше за вас така, сякаш ви познава отблизо.
— Той ме познава.
— Точно това имах предвид, сър — изрече триумфално Мийч. — Затова и ви нарекох загадъчна личност.
Тони го потупа по рамото.
— Аз съм само млад човек, който се опитва да си живее живота — каза му успокоително той. — Но стига сме говорили за мен. Нека да обсъдим госпожица Браун. Къде е госпожица Браун?
— Предполагам в дамската секция, сър.
— О? Е, добре, надявам се, че няма да се забави много. Шампанското ще се стопли.
— Да отида ли да проверя, сър?
— Не, няма значение. Тичай вкъщи и си поиграй с децата.
— Все още не съм женен, сър.
— Все още?
— Не, сър. Но сме започнали да обсъждаме тази тема. Сгодени сме от осем години и половина.
Тони погледна помощника си с искрен интерес. Една от по-незначителните компенсации на драматичната промяна на живота му бе, че бе въведен в обществото на хора като Мийч. Всеки нов разговор с него го обогатяваше с нови любопитни подробности от неговото житие-битие. Вчера например Тони бе научил, че служителят му свири на саксофон — последният от инструментите, на които човек би заподозрял, че Мийч би могъл да свири.
— Ти май си маратонец в любовта — изкоментира Тони факта.
— Човек не трябва да се гмурва набързо в такова важно нещо като женитбата, сър.
— Аз изобщо не съм съгласен с теб — каза дружелюбно Тони. — Подкрепям с две ръце внезапния и бърз скок в дълбокото.
Снизходителна усмивка се разля по лицето на Мийч — усмивка, с която зрялата възраст гледа на жарките младежки желания.
— И аз преди време смятах така, сър. Когато бях сгоден за предишната си годеница.
Тони беше заинтригуван.
— Охо! Значи е имало и предишна годеница?
— Да, сър — отвърна Мийч, винаги готов да сподели историята на своя живот с отзивчив слушател. — Но тя ме измами и избяга с един пощальон…
— Не!
— Да, сър. Точно след рождения си ден.
— Ужасно! — възкликна Тони. — Страхувам се, че някои жени са такива — опасно шавливи и крайно продажни.
— Но не всички, сър — заключи мъдро Мийч.
— Мийч — каза му с топлина в гласа Тони, — чрез твоята уста говори мъдростта.
— Моята сегашна годеница никога не би направила подобно нещо, сър.
— Сигурен ли си?
— Напълно сигурен, сър.
Разговорът замря за миг. Тони започна да размества бръснарските сапуни.
— Между другото, Мийч — каза накрая той, — кажи ми нещо. Тези две млади дами… как подходи към тях… имам предвид, как им предложи?
— Ами, сър…
— Питам те най-сериозно. Искам да знам. Това с предложението е много трудна работа.
— Ами моят опит, сър, показва, че то просто се случва, когато трябва да се случи.
Тони остана видимо неудовлетворен от обобщението на житейските наблюдения на Мийч, но повтори думите му замислено.
— То просто се случва… Знаеш ли, не мога да го схвана напълно.
— Това, което имам предвид, сър, е че предложението зависи изцяло от „вдъхновението на мига“, както бих го нарекъл.
— О? „Вдъхновението на мига“?
— Да, сър. Виждаш нещо, което ти се струва подходящо като предисловие и продължаваш нататък. Например, с моята първа годеница, която тогава не ми беше още годеница, седяхме веднъж в гробището и аз я попитах дали би й харесало да види моето име на собствения си надгробен паметник.
— И въпросът беше ли приет добре?
— О, много добре, сър.
— Но ти не си спрял дотук?
— Не, сър. Оттук започнах. Това беше само началото.
— Разбирам… А какъв беше подходът ти към проблема вторият път?
Очите на Мийч засвяткаха зад стъклата на очилата с донжуановски пламък. Изглежда си припомняше отдавна отминали щастливи мигове.