Тони внимателно разгледа етикета, отдалечавайки бутилката от очите си и добави:
— Никога не съм срещал тази марка. Чудя се дали ще гръмне. Мийч, ще бъде добре да ме следиш и когато отворя това чудо, изимитирай с уста гръм на тапа. Това ще създаде по-автентична атмосфера, както ти би я нарекъл. О, но аз съвсем забравих. Мийч, та ти тъкмо си тръгваше, нали? Ами добре, изчезвай тогава.
— Ако вие наистина сте решен да затворите салона, сър… в един часа… в събота следобед…
— Добре, добре. Знам.
— Тогава няма какво повече да ме задържа тук.
Неочаквана искра просветна в очите на Тони. Той погледна към помощника си с осторожността на висш друидски свещенослужител, оглеждайки подготвената за боговете жертва.
— Освен ако не искаш първо да те обръсна — каза той предразполагащо.
— Не, сър — отказа твърдо Мийч. — Не, благодаря, сър.
— Сърбят ме ръцете да обръсна някого. Можеш спокойно да го наречеш бръснарска треска.
— Изглежда обядът ви е готов, сър — каза Мийч с прикрит упрек.
— Мисля, че едва ли би желал да се присъединиш към нашата трапеза, Мийч.
— Не съм аз човекът, който да ви критикува, сър — отвърна Мийч с достойнство, — но това никога не е било правено в салона на Трюфо.
След тези си думи Мийч затвори вратата след себе си, а Тони се обърна към сътрапезничката си, която вече изваждаше сандвичите.
Тринадесета глава
— Добро момче е този Мийч — каза Тони и седна на масата, — но си пада малко сноб. Не ти дава възможност да забравиш откъде идва.
Поли кимна с глава и нападна един сандвич със здравия апетит на момиче, което си е заработило обяда с неуморен сутрешен труд.
— Интересно защо е напуснал Трюфо — отбеляза тя преглъщайки.
— Това е поредната тъмна тайна, така обичайна за фризьоро-бръснарските среди — каза Тони със сериозен глас. — Човек чува по някой слух от време на време в елитните бръснарски клубове като „Одеколон“ или „Ножиците“, но никой не знае нищо определено. Истината е забулена в тайна.
— Може да е бил граф — предположи Поли. Тони обмисли предположението.
— Възможно е — каза той. — Но не мисля, че е това. Ние, ексграфовете, имаме някакво особено излъчване, което е невъзможно да се сбърка. А такова не мога да открия в Джордж Кристофър Мийч. Лично аз смятам, че неговото падение се дължи на чисто кавалерство. Съгласил се е да бъде уволнен, за да защити доброто име на някоя жена.
— Каква жена?
Тони отхапа от сандвича си замислено.
— Така както го виждам аз — продължи разсъжденията си на глас той, — сигурно е била дребна синеока маникюристка — крехка, но много предана. Цялата й заплата отивала, за да издържа своя баща инвалид. За известно време всичко вървяло добре. Всяка събота тя носела вкъщи тънкия плик и те харчели съдържанието му за наема, храна и унция тютюн за стареца. Но един ден, връщайки се в своето скромно жилище, там я очаквала трагедия.
— Само не казвай, че е бил мъртъв.
— Не е бил мъртъв, но бил започнал да оплешивява. Можеш ли да си представиш какво е означавало това за бедния старец? Вече не бил само инвалид, а плешив инвалид. Да става каквото ще, казало си момичето, но той се нуждае от лосион за възстановяване на косата. Но откъде може да намери пари за лосион за възстановяване на косата? Нямало откъде. Не било по силите й. Цяла неделя до късно през нощта Мейбъл — нейното име било Мейбъл — трескаво размисляла. И едва по време на сутрешната си закуска от пушена херинга, това се случило в понеделник сутринта, открила решението. Спомнила си, че господин Трюфо е скътал шише с лосион на горната полица в стаята, където тя и Джордж Кристофър Мийч работели рамо до рамо от толкова месеци наред.
Поли потръпна.
— О, нали тази млада жена няма намерение да го открадне?
— Напротив, точно такова било намерението й — отвърна твърдо Тони. — Откраднала шишето още същия ден, когато Мийч излязъл за обяд. Няколко дни по-късно господин Трюфо изпратил заръка Мийч да се яви в кабинета му.
Тони взе втори сандвич и известно време предъвква мълчаливо.
— Можеш сама да се досетиш какво се е случило. Кражбата била разкрита. Господин Трюфо я приписал на Мийч. Според собственото му разследване възможните извършители се свеждали до двама — Мийч и Мейбъл. Но Мийч бил по-вероятният извършител. И тогава нашият Мийч, който можел да докаже алибито си, предпочел да поеме вината върху себе си. „Аз бях, господин Трюфо“ — казал той с тих, но твърд глас. Господин Трюфо бил видимо разтърсен. „Помисли добре, Джордж — казал му той приятелски, защото харесвал своя служител. — Наистина ли твърдиш, че си ти?“ „Твърдя, сър“ — отвърнал Мийч. Последвала дълга тишина. Господин Трюфо въздъхнал. „Така да бъде, Джордж — казал той. — Щом признаваш, нищо друго не може да се направи освен да оставим правото да възтържествува.“ И същият следобед всички служители биле строени в редица, Мийч бил извикан отпред и господин Трюфо официално го лишил от служебните ножици.