— Какъв мъж! — възкликна Поли с благоговение.
— Господин Трюфо? Или Мийч?
— Мийч.
— Скромен герой — съгласи се Тони и посегна към бутилката с шампанско. — Готова ли си за малко газиран елексир „Лукреция Борджия“?
— Благодаря.
— Между другото, Фреди е бил тук сутринта.
— Видя ли се с него?
— Не. Но щял да дойде по-късно.
— Чудя се как се справят с новото положение.
— Да. Ще бъде добре да научим малко новини. — Тони хвърли към бутилката подозрителен поглед. — Знаеш ли, може би трябваше да изпробваме съдържанието върху някоя мишка. Това тук може да е отровно.
— Никога досега не съм опитвала шампанско — призна Поли.
— Под въпрос е дали ще опиташ и сега — отбеляза Тони и след като изтегли тапата се чу окуражителен пукот. — Все пак изпука — доволно съобщи той. После напълни чашите и побутна към Поли една от книжните кесии. — Вземи си трушия. Може да подобри вкуса.
Поли отпи.
— Мисля, че е добро — отсъди тя.
Тони също отпи.
— Можеше да бъде и по-зле — съгласи се той. — По вкус малко прилича на лосиона на Прайс „Дерма виталис“.
Поли остави чашата си.
— Ти си чудесен — каза тя простичко.
— Аз? — макар и доволен от признанието, Тони остана изненадан. — Защо?
— Не са много хората, които ще са така весели в твоето положение.
— Имаш предвид това, че обядвам с теб ли? Но аз обичам да обядвам с теб.
— Знаеш много добре какво имам предвид. Сигурно е ужасно да паднеш до това положение — след всичко, което си имал.
— Нищо подобно. Никога не съм си прекарвал така приятно както в последните две седмици.
— Наистина ли? — попита Поли с недоверие.
— Най-накрая попаднах на мястото си. Моите предци са били бръснари и в тази атмосфера на одеколон и брилянтин моята изтерзана душа най-накрая намери покой. Кръвта говори… Знаеш как е.
Поли допи шампанското на малки врабчи глътчици. Лицето й доби замислено изражение.
— Наистина ли вярваш, че си син на госпожа Прайс? — попита тя след известно време.
— Да. А ти не вярваш ли?
— Не. Мисля, че тази жена е смахната.
— Това твое твърдение е крайно интересно. Вземи си сандвич.
— Нещо повече — продължи Поли, — когато настъпи моментът, не мисля, че тя ще повтори думите си.
— Не мислиш?
— Не мисля. Ще се откаже от историята, която ни разказа.
— И какво те кара да мислиш така?
— Да го наречем предчувствие.
— Казала ли ти е нещо в този дух?
— Много. Колкото пъти я срещна, все за това ми говори. Пълна е с угризения.
— Горката женица — цъкна Тони съчувствено. — Предполагам как се чувства. Бих я сравнил с човек, който е метнал клечка кибрит в буре с барут.
Поли хвърли на Тони бърз поглед на скрито одобрение. От всички качества, които тя смяташе за достойни за възхищение у Мъжа, тя поставяше най-високо способността Той да може да губи с достойнство. А Тони се справяше най-добре от всички, които досега беше срещала. Нито веднъж от онзи фатален ден тя не бе забеляза у него дори минутно самосъжаление.
— Положението е неприятно за всички — каза тя. — За сър Хърбърт например. Или за лейди Лидия.
— Или за Фреди — допълни Тони. — Горкият стар Фреди, сигурно горко окайва късмета си.
— А Слингсби? Представи си, че трябва да казваш „милорд“ на племенника си!
— Така е. Голяма и хубава бъркотия — съгласи се Тони, — от която трудно ще се намери изход. Но да забравим за нея и да вземем да обсъдим къде ще отидем този следобед.
— Трябва ли да ходим някъде?
— Разбира се. В страхотен ден като днешния ти трябва да прекараш поне следобеда на чист въздух. Аз съм бизнесмен и изчислих, че ще си способна да свършиш много повече работа за мен, ако дробовете ти са пълни с чист въздух.
Поли го погледна строго.
— Не бива да ме поднасяш така — каза тя. — Помни, че аз трябва да продължа да си изкарвам прехраната, след като ти отново станеш граф.
— Откъде ти хрумна, че отново ще стана граф? Аз лично нямам такова усещане. По-скоро смятам, че ще ме откриеш тук, в този салон, след четиридесет години с кепе и побелели мустаци. Симпатичният стар бръснар! Дори чувам как хората си казват един на друг: „Пустият му старец! Каква невероятна скица е!“