— Грешиш. След четиридесет години ти ще си един жалващ се от подагра стар граф, който ще разправя на всеки как страната отива по дяволите.
— Така ли мислиш?
— Знам го.
Тони кимна примирено.
— Е, добре, щом толкова настояваш, така да бъде. Нали така е казал господин Трюфо на Мийч. Предполагам, че имаш право да се придържаш към възгледите си. Самият аз не го вярвам. Но ние се отклонихме от темата. Накъде ще полетим този следобед със старата вярна бричка? Към реката? Към слънчевия Съсекс? Кажи ми посока.
Лицето на Поли леко се смръщи.
— Не мисля, че за мен е добре да излизам където и да е с кола — почти изшептя момичето.
— Но защо?
— О, не знам.
— Защо, Поли?
Поли смело срещна погледа му, макар устните й да трепереха.
— Когато бях дете, ме изпращаха във фермата на дядо в Кънектикът за две седмици всяко лято. Ще попиташ дали ми харесваше? Бях на седмото небе. Но една година отказах повече да ходя там. Разбираш ли, прекалено много ми харесваше там и знаех колко ужасно ще се чувствам, когато всичко свърши.
Тя замълча и отвърна очи. В другия край на масата Тони изпъшка тежко и се пресегна, за да хване ръката й.
— Поли!… Нима искаш да кажеш…? О, по дяволите!
Звук от отваряща се врата и нахлулият през нея шум от Мот стрийт зад гърба му го предупреди, че вече не са сами. С натежало от мисли сърце Тони рязко пусна миниатюрното съкровище, до което току-що се бе добрал и се обърна ядосан. Бе помислил, че Джордж Кристофър Мийч се е върнал и намерението му беше да го нахока и отпрати с твърд и строг тон. Но бе сгрешил в предположенията си. Натрапникът се оказа Слингсби.
Икономът беше зашеметяващ в дневния си костюм и безупречно бомбе, с които неизменно предприемаше разходките си из метрополията, когато семейството се установеше тук. В този миг Слингсби тихо пухтеше, защото хубавото време го беше изкушило да извърви разстоянието от Арлингтън стрийт до салона пеш и сега състоянието му бе близко до пълното изтощение.
— Здрасти! — викна Тони, щом съзря стария си служител.
— Добър ден, милорд.
От очите на Слингсби струеше почтителна благост. Но същия начин някой овчар би гледал изгубената си овца, към която е изпитвал определена слабост. Решението на сър Хърбърт да се преместят за няколко седмици в Лондон бе срещнало пълното одобрение на иконома. Защо ли? Бедният Слингсби бе изтърпял прекалено много след заминаването на Тони от Лангли Енд и копнееше да го види отново и да му довери терзанията си.
Виждайки, че е пристигнал по време на обяда, той с лекота влезе в пожизнената си роля. Приближавайки се към масата без всякакви коментари, той взе бутилката, погледна етикета, леко се намръщи и наля шампанско в чашите. След като направи това, той зае място зад стола ма Тони.
— Хайде, хайде, чичо Тед — каза му Тони, — не трябва да ни чакаш.
— Предпочитам да ви изчакам Ваша светлост.
— Аз не съм ти светлост. Аз съм твоят племенник.
— Предпочитам да гледам на Ваша светлост като на Ваша светлост.
Поли, с типичната за умните жени тактичност, разреши очертаващата се патова ситуация.
— Ние свършихме — каза тя. — Поне аз. А ти? — обърна се тя към Тони.
— И аз приключих — потвърди сътрапезникът й.
Поли се изправи и след като отклони предложението на Тони да й помогне, започна да разчиства масата. Правеше го много професионално, прибирайки хартията и остатъците с минимум усилия.
— Сигурна ли си, че можеш да отнесеш всичко това?
— Напълно, благодаря.
— Не е ли прекалено тежко за крехката ти фигура?
— По-силна съм, отколкото изглеждам — увери го Поли, отвори вратата към дамското отделение и потъна във вътрешността му. Тони стана и запали цигара.
— Много мило, че намина — каза той. — Чух, че народът се е примъкнал насам. Как са вкъщи?
Дълбока бръчка разсече иначе ведрото икономско лице.
— Има само една дума, за да се опише ситуацията, милорд — отвърна преданата душа мрачно. — Катастрофа!
Тони изпръхтя замислено.
— Катастрофа, значи?
— Да, милорд.
— Искаш да кажеш, че нещата не се развиват много добре?
— Не, милорд.
— Не знам какво може да се направи по въпроса. — Тони седна върху масата. — Разбираш ли, скъпи друже…
Слингсби се намръщи.
— Разбираш ли, скъпи мой друже — продължи Тони без да обръща внимание на неговото неодобрение, — ние трябва да погледнем фактите лице в лице. Ти знаеш и аз знам, че моя милост не е лорд Дройтуич…
Не беше в навиците на Слингсби да прекъсва член на Семейството, но при последните думи той не можа да се удържи.