— Най-добрият — съгласи се сър Хърбърт.
— О, да — изрече Вайолет със същото изражение на досада, като че е принудена да се включи в дискусия по някаква скучна тема. — Мога да кажа и това за него — той знае какво да прави в една розова градина.
Сър Хърбърт се покашля.
— Наследил е тия способности от леля си — изрече той игриво.
В очите на лейди Лидия блесна пламък.
— Какво беше това, Хърбърт?
— Мисля, че чу добре — каза той достолепно. После се запъти към вратата. — Отивам горе да хвърля тая дяволска броня.
— Добре — каза лейди Лидия. — Кажи на прислужничката да ти приготви нещо по-леко и после ще обсъдим тази последна твоя забележка.
Фреди се беше надигнал и звънеше със звънеца.
— Това го пропуснах — каза той. — Каква забележка?
— Няма значение — сряза го лейди Лидия. — Ще ти кажа само едно — тази вечер никакво порто за чичо ти Хърбърт.
— Ето това е нещото — каза Вайолет, — за което можеш да ме посъветваш като опитна омъжена жена. Как успяваш да държиш мъжете далеч от портото?
— Вайолет! — повиши глас господин Уодингтън.
— О, скъпа — отвърна лейди Лидия, — що се отнася до Тони този въпрос не трябва да те тормози още дълги години. В момента той е загрижен твърде много за добрата си форма.
— Да — потвърди Вайолет с още една лека прозявка. — Той е нещо като запален спортист, нали така?
Слингсби се появи на вратата с безшумната лекота на купеста облачност.
— Позвънихте, милейди?
— Аз позвъних — каза Фреди. — Закараха ли колата в гаража, Слингсби?
— Все още не, мастър Фредерик.
— Искам Робърт да отнесе една телеграма до селото. Къде е той?
— В кухнята, мастър Фредерик.
— Юпи — викна Фреди и изчезна в ръка с телеграмата, която бе предназначена да стопли сърцето на неговия скъп приятел Тъби Бриджнорт.
Слингсби се обърна към лейди Лидия.
— Моля за извинение, милейди.
— Да, Слингсби?
— По повод на Прайс, милейди.
— О, да. Тя идва днес, нали?
— Да, милейди. — Перспективата изглежда бе задълбочила обичайното меланхолично изражение върху лицето на иконома. — Придружена от сина си. Нейна светлост любезно ми даде разрешение да ги забавлявам в моята стая този следобед. Току-що разбрах, че те ще доведат със себе си и една млада особа, милейди, която заема поста на маникюристка в салона на младия Прайс.
— Няма проблем. Колкото повече, толкова по-весело.
— Благодаря, милейди. Това, което исках да разбера, милейди, е дали на тази млада особа ще бъде позволено да се разхожда в градината? За нея това ще бъде интересно. Доколкото разбрах, тя идва от Америка, където, както Нейна светлост знае, нямат исторически забележителности като това имение.
— Разбира се, Слингсби.
— Благодаря, милейди.
Икономът се оттегли с достойнството на посланик, който е връчил акредитивните си писма или каквото там връчват посланиците.
Вайолет Уодингтън се обърна към лейди Лидия.
— Прайс? Това не е ли старата бавачка на Тони, за която той ми разказваше?
— Да. Сестрата на Слингсби. Тя се ожени за бръснар в Лондон. И много ми се иска — каза лейди Лидия с неочаквано раздразнение — да си стои в Лондон, където й е мястото.
— Не я ли харесвате?
— Тръпки ме побиват от нея.
— Защо?
Лицето на лейди Лидия потъмня.
— Тя е една проклета стара пияница — каза Нейна светлост. — Е, аз ще последвам Хърбърт и ще се преоблека в нещо човешко. Ще се погрижиш ли за чая?
— Добре, лейди Лидия. Чай, татко?
За няколко мига след оттеглянето на домакините им между баща и дъщеря се настани тишина. Вайолет се занимаваше с чая, а господин Уодингтън стоеше до прозореца, втренчен в ливадата и езерото. Челото му бе разсечено от замислена гънка. И това, че причина за нея не бе нещо, което го е подразнило в изгледа на околностите на Лангли Енд, стана ясно от думите му, които най-сетне събра кураж да произнесе.
— Трябва да ти призная — отбеляза той, като се обърна към дъщеря си и й отправи укорителен поглед, — че не мога да разбера какви са тия съвременни момичета.
— Какво искаш да кажеш? — попита Вайолет.
— Може би съм старомоден — продължи господин Уодингтън, приближавайки към интересуващата го конкретна тема, — но ми се иска да видя малко повече ентусиазъм в подобни случаи.
Вайолет въздъхна. Тя често намираше баща си за досаден.
— Защо да показваме някаква глупава сантименталност? — отвърна му тя.
— А защо не? — възрази господин Уодингтън.
— Ще ти кажа защо — каза Вайолет. — Защото и ти знаеш, и аз знам, че това просто е бизнес сделка. Аз осигурявам парите, а Тони осигурява титлата. Нека бъдем честни. Ти ме доведе тук, за да прикоткам Тони. И аз го прикотках. Не виждам никаква нужда човек да скача наоколо и да пляска с ръце.