— Здрасти, Тони, стари друже — викна от вратата Фреди.
Четиринадесета глава
След първата си визита в салона Фреди беше успял да смени дрехите си и в момента се кипреше в елегантен костюм за езда. Погледът, с който изучаваше Тони след двуседмичната раздяла, съдържаше голяма доза почуда, докато познатото лице на Фреди изпълни гърдите на Тони е приятна сладост.
— Старият стабилен Фреди! Влизай и си вземи малко брилянтин. Ако беше дошъл по-рано, щях да те почерпя с шампанско, но бутилката вече е отнесена.
— Изглеждаш страшно свежарски, Тони. Браво, браво. Понаминах край твоята бърлога сутринта. Предадоха ли ти?
— Да. Жалко, че се разминахме. Можех да те подхраня с един обяд.
— Не се коси, драги. Обядвах с Тъби Бриджнорт и неговия бъдещ тъст. Старецът е по-богат от Рокфелер и по-плешив от яйце.
— Какво яйце?
— Каквото ти душа поиска.
— Но защо споделяш с мен нещастието на бедния плешага?
— Защото му препоръчах чудодейния лосион на Прайс „Дерма виталис“ и съм сигурен, че го заинтригувах.
— Какъв напорист млад дявол си, Фреди — изказа най-искрено възхищението си Тони. — Сега вече ми просветна. Така ще капне нещо и в моя джоб.
— Защо пък в твоя?
— Защото аз съм собственик на микстурата.
Фреди изпухтя с досада.
— Не се прави на магаре, братле. Няма още дълго да висиш в тоя салон.
— Ти наистина ли мислиш, че има някакъв шанс Сид да не предяви претенциите си?
— Шанс ли? — Фреди изпухтя още веднъж. — Работата е почти опечена. От ден на ден навлекът все повече започва да прилича на спаружена краставица. Ето например снощи ми разказваше за стария си живот като безгрижен бръснар. Със сълзи на очи си спомняше за Саутенд и занимателните игри на дартс и кегли, боевете с кокосови орехи, охлюви и желирани змиорки, с които си е запълвал свободното време… Казвам ти, нашият човек вече издиша, наистина издиша.
Фреди неочаквано млъкна. Обиколката му из салона го беше отвела пред огледалото и сега съсредоточено разглеждаше отражението си. Една елегантно облечена ръка се вдигна и прокара прилежащите й пръсти по личната брадичка.
— Я виж ти!
— Какво има?
— Като че ли имам нужда от бръснене.
Всеки, виждал реакцията на боен кон при зова на тръбата за атака, би си припомнил тази батална картина, забелязвайки реакцията на Тони при тази забележка. Тялото му потръпна, в очите му се появи жаден за подвизи блясък и той нетърпеливо присви устни.
— Така ли? — промълви Тони с шипящ глас, с какъвто може би е проговорил Мойсей, виждайки Обетованата земя от върха на планината Писга. — Значи имаш нужда!
Фреди така и не забеляза тези демонстрационни маневри. Беше седнал в стола и бе облегнал глава назад.
— Къде е онзи тип, с когото говорих тази сутрин? Онзи с очилата.
— Имаш предвид Мийч, бившия служител на Трюфо?
— Точно него. Я го свикай и му кажи, че си му намерил занимание. Нямам много време.
— Остави всичко на мен — каза Тони, уви жертвата си в чаршаф и започна да точи бръснача.
Обезпокоен до крайност от нахлулите мисли в главата му, Фреди изправи гръб.
— Какво правиш, братле?
— Приготвям нещата. Пестя време.
— О!
След тези думи Фреди се облегна назад с облекчение, докато Тони усърдно започна да разбърква пяната. Лицето му доби тържествено изражение. В миналото имаше моменти — като този например, когато въпросната дребна напаст беше отмъкнал детския му стик за голф и го беше счупил — когато се беше питал защо Фреди е изпратен на този свят. Сега знаеше. И душата му се изпълни с благоговение към Провидението, което не върши нищо без цел.
— Да знаеш само — обади се Фреди, който имаше много за споделяне.
— Да?
— Учим Прайс да язди.
— О?
— Трябва да го видиш само. Тръшва се на земята като чувал с картофи.
Макар да бе зает с отговорната задача да насапунисва лицето на своя клиент, Тони се почувства длъжен да отправи предупреждение.
— Трябва да бъдеш внимателен, старче. Я си представи, че си счупи врата.
— Ей, устата ми — викна Фреди. — Пфу-пфу-пфу!
Тони прекрати временно сапунисването и погледна Фреди изпитателно.
— Какво има? Какво ти става с устата?
— Пълниш ми я със сапун, тъпоумен левак такъв.
— Извинявай. Сапунисването е като горенето на връхчета. Изисква точна ръка.
След тази мъдра забележка Тони завърши благородното си занимание и Сид пристигна съвсем навреме, за да види как същият взема бръснача и се навежда над нищо неподозиращата си жертва.
Когато го бръснеха, Фреди винаги затваряше очи. Затвори ги и сега. Направи го без притеснение, защото чу, че вратата се отваря и предположи, че онзи тип с очилата не след дълго ще вземе инициативата в свои ръце и ще започне да се труди върху брадата му. В този сюблимен миг дори и грам предчувствие за надвиснала опасност не погъделичка мозъчните му центрове. Вярно бе, че в момента умът му сънливо предъвкваше въпроса дали доброто, чисто, старомодно сухо мартини не е за предпочитане пред всички онези „японски утра“ и „гущерови сливици“, по които всички така бяха лапнали напоследък. Но мислите бяха до тук. Нищо повече. И тези омайни, приятни мечтания бяха прекъснати от тихия глас на Тони.