— Знаеш ли, Фреди — каза Тони замислено, — сигурно това е велик момент в живота на един бръснар — първият клиент, на който не е пуснал кръв.
Фреди мигновено отвори очи. Гледката го накара да се вцепени от ужас, защото младият насапунисан мъж, който видя в огледалото, напомняше диво животно, спряло на крачка от капана, скрит сред тревата.
— Хей, какво става! По дяволите! — изпищя Фреди.
— Всичко е наред, старче.
— Всичко е наред ли?
Сид не можа да издържи повече на драматизма на ситуацията. През последните няколко мига той така и не можа да си намери място — приличаше на боксьор-ветеран, натъкнал се случайно на дружеско меле. Видът на пяната, нейният мирис и цялата сценична постановка бяха надигнали в него неустоимо желание да се докосне, да се гмурне за миг в неотдавнашното си битие.
И той се втурна напред с вик.
— Стой! Дай ми това!
И Сид изтръгна бръснача от ръката на Тони, след което застана пред него решителен, твърд и строг — същински Роланд (легендарен рицар, известен със своята храброст и честност, възпят в средновековната поема „Песен за Роланд“, бел. пр.), извадил дългия си остър меч срещу врага.
— Косата ми се изправя — обясни намесата си той, — когато гледам аматьор.
Фреди, вместо да благодари на небесата за щастливото си избавление, нададе възмутен кряк.
— Ей! — викна той. — Какво, по дяволите, правиш тук!
— Сядай обратно в стола.
— Добре, но мътните…
— Няма ли да млъкнеш — процеди Сид през стиснатите си зъби. Колебанието, ръководило поведението му десет минути по-рано, бе изчезнало… Усещането, че е пинг-понг в ръцете на Съдбата — и то често употребяван пинг-понг — го бе напуснало. Сега той беше силен, властен — мъж, който върши своята работа върху своята собствена територия.
Фреди размисли. И реши да отложи за по-подходящо време въпроса защо Сид е на Мот стрийт, Найтсбридж вместо върху кон на Принс гейт. Той бе млад мъж с практичен ум. Нуждаеше се от бръснене. И щеше да бъде обръснат от експерт. Да оставим нещата на естествения им ход, си каза най-младата издънка на древния род. Затова затвори очи и отново се отпусна назад в стола.
— Давай — каза той кратко.
Тони гледаше мъжа зад бръснача с огромно изумление.
— Но, лорд Дройтуич! — възкликна той.
Сид му хвърли хладен поглед.
— Да, аз съм лорд Дройтуич — каза той — и не вярвай на този, който ти набива в главата противното. Вярно е и друго — от седмици си мечтая да обръсна някого.
— Познавам това чувство — прекъсна го Тони.
— А сега ме гледай.
— Гледам.
— Можеш да научиш много от човек, който е виртуоз в своята работа.
Тони се примъкна по-близо.
— Схванах идеята — каза той. — Засичаш, застъпваш, обираш.
Сид дишаше тежко. Така би могъл да диша хирург насред сложна операция. Да, той се гордееше със своята работа.
— Следиш ли ме? — каза той. — Трябва внимателно да определиш каква е посоката на косъма… накъде расте… виждаш ли? И да я следваш, ето така.
И той с грациозни движения обезкосми бузата на Фреди.
— Ако тръгнеш обратно, какво ще се случи?
Сид беше адресирал въпроса си към Тони без да подозира, че Тони вече не е единствената му публика. По време на горните професионални напътствия малка група от трима беше влязла в салона незабелязана нито от Тони, нито от Сид. Първа се появи лейди Лидия, следвана плътно от Вайолет Уодингтън и сър Хърбърт. Идеята да се видят с Тони още през първия ден от своя престой в Лондон беше възникнала спонтанно у тях, както по-рано и у Фреди. Гледката на младия мъж, който скоро съвсем законно ще носи титлата лорд Дройтуич — освен ако не се случеше някакво чудо — в ръце с бръснач, ги раздруса така здраво, сякаш всички едновременно бяха настъпили оголен кабел.
— Ако тръгнеш обратно — продължаваше безплатния си урок Сид, — какво ще се случи? Ще изтръгнеш фоликулите на космите. Веднъж при мен работеше един… младеж на име Пъркинс… и ме питай дали успях да го науча да следва посоката на косъма? Изобщо не можах да му го набия в кратуната. Повтарях всеки път, докато веднъж така ми писна, че му казах: „Млади човече, ще го направиш ли или не…“