— Не ме ли разбираш? — попита той безпомощно. — Имаме ли право да виним човек, принуждаван от нас да язди, когато същия отказва да седне дори на тапициран стол?
— В този случай ни е необходим хирургически нож, моето момче.
— Господи, ще побелея от вас! — въздъхна Тони.
Последва неловка тишина.
— Е, щом мислиш така…! — каза сър Хърбърт, почервенял от обида.
Тони бе достатъчно добре възпитан, за да усети кога е прекалил и трябва да се извини.
— Извинявай. Не трябваше да го казвам. Но… по дяволите… — Той не можеше да намери думи, с които да пробие тази стена от предубеждения и да обясни своята гледна точка.
— Не разбираш ли — приел извинението, сър Хърбърт опита да убеди Тони с друг аргумент, — че ако тази напаст спечели, това ще бъде подло по отношение на цялото съсловие?
— Ама че глупост! И преди него титли са получавали обикновени хора.
— Те обаче не представляват традицията. А Дройтуич я представляват. От векове повтаряме, че кръвта е знак за благородство, а ето че идва този прокаженик, в чийто вени тече кръвта на незнайно колко графове, и се държя като амбулантен търговец, като нарича хората лукови глави.
— А цялата британска социална система — имаше какво да каже и лейди Лидия — почива на принципа, че човек с благородно потекло не може да бъде грубиян.
Тони отказа да отстъпи и инч пред тези доводи.
— Не ме е грижа за британската система. Бог ми е свидетел — не харесвам Сид, но той е подложен на подла манипулация.
Стиснатите устни на Вайолет леко потрепнаха. Очите й горяха със студена, войнствена решителност, с каквато баща й беше наложил своите деветдесет и седем супи напук на жестоката конкуренция.
— Тогава, за да си спестим празните приказки — каза делово тя, — искам да знам точно какво предлагаш?
— Предлагам да кажем на Сид истината.
— Която е…?
— Че може да прави това, което иска. Че за един граф не е въпрос на живот и смърт да може да язди, ако не желае… или да ходи на концерти… или да изглежда като манекен, или други такива неща.
— С други думи — избухна сър Хърбърт, — да проиграем всичките си шансове!
— Мисля, че си полудял — заключи лейди Лидия.
Тони се усмихна тъжно.
— Сигурно съм го наследил от пра-прадядо ми — каза той. — Чували ли сте за него? Лудия Прайс, така му казвали. Имал салон в Сейнт Джеймс и се радвал на покровителството на клуб „Марлборо“. Но профукал богатството си, опитвайки се да създаде революционно средство за обезкосмяване и хората от Бонд стрийт дошли и му иззели бизнеса. Ето как сме се озовали в Найтсбридж.
— Преди малко ме помоли да не се правя на интересна — каза Вайолет. — Мога ли сега аз да отправя същата молба към теб?
Тони кимна.
— Добре. Край на закачките. И какво сега?
— Какво сега ли? — попита Вайолет. — Ами може би ще отделиш миг, за да помислиш и за моето положение.
— Да — каза сър Хърбърт. — Тя къде е в схемата?
— Заради Вайолет — добави и лейди Лидия — ти нямаш право да хвърляш на вятъра най-добра си възможност за победа.
Тони мълчаливо погледна към Вайолет.
— Разбирам. Предполагам, че едва ли ще искаш да се ожениш за бръснар.
— Предположението ти е правилно.
— А това означава, че ако кажа на Сид, ти ще ми биеш шута?
— Опитваш се да ме предизвикаш.
— Няма такова нещо. Аз…
— Да не го обсъждаме повече — прекъсна го Вайолет. — Да приемем, че е така. Не виждам какво общо бих могла да имам с човек, толкова болезнено честен, че да настоява да помогне на някой да заеме пост, за който е от ясно по-ясно, че е неподходящ…
— Това не е целта ми.
— …и на който няма да се чувства добре.
— Казах, че това не е целта ми.
Очите на Вайолет се бяха превърнали в две ледени кубчета.
— Моята цел обаче — каза тя, — е да не ти позволя да си играеш с мен. Ако го направиш, аз съм вън от играта. Ясно ли ти е?
— Напълно.
Сър Хърбърт беше ужасен. Като граф Дройтуич, Тони притежаваше прилично количество земни благини, но далеч по-добре щеше да се справя с всичките наследствени и поземлени данъци и такси, ако беше в близко родство с наследничката на Деветдесет и седемте супи на Уодингтьн.
— Момент, момент — умолително каза той. — Сигурно не е необходимо…
Сър Хърбърт прекъсна речта си насред изречението. Какъв сразяващ аргумент щеше да удари на масата, какво супер масло щеше да хвърли в люлеещите се бурни води, никога няма да узнаем. Поли Браун, която бе придружила мама Прайс до ъгъла, бе тръгнала обратно към салона. Сега тя беше до вратата, на едно ухо разстояние от този изключително деликатен семеен спор.