Тялото на господин Уодингтън се сгърчи от спазъм.
— Ш-шт! — изшътка той. — Добре знаеш, че и стените имат уши!
— Ти добре знаеш, че ти и лейди Лидия режисирахте цялата постановка. Постоянна близост… Разходки на лунна светлина…
— Не говори така! — викна господин Уодингтън ужасен.
Вайолет пусна бучка захар в чая си и усърдно го разбърка.
— Ще ти кажа и още нещо — продължи тя. — Когато Тони ми направи предложението, моето поведение ми се стори така престъпно, като да застреляш кацнала птица.
— Престани!
— Разбира се, ако наистина държиш на ентузиазма, аз ще се постарая да дам най-доброто от себе си. О, скъпи татко — смени изведнъж циничния тон Вайолет с лигаво кудкудякане, — когато Тони ме помоли да стана негова съпруга, аз бях така изненадана, така смаяна, че той изпитва такива чувства към мен, че просто дъх не ми остана. Той е такава овчица и аз съм ужасно, просто невероятно влюбена в него. Въобще не ме интересува дали има титла или не. Онова, което ме вбесява — възвърна тя нормалния си глас, — е, че беше толкова лесно.
Господин Уодингтън с мъка удържа своето възмущение. Опитът го беше научил, че в словесните спорове със собственото си дете той винаги търпеше поражение.
— Е, лесно или не — отбеляза той примирително — ти се справи. И сега ще телефонирам на вестниците.
— Не оттук, ако не възразяваш.
Господин Уодингтън спря насред устрема си към телефона.
— Ъ?
— Не ми се иска да седя тук и да те слушам как повтаряш отново и отново радостната новина. Направи го от кръчмата в селото.
— Е, добре, добре — вдигна ръце господин Уодингтън. — Трябва да призная, че Нейна светлост е много капризна, Само още едно нещо — продължи той, изправяйки се в цял ръст до вратата. — Все още не си графиня Дройтуич. Ако наистина искаш да станеш такава, препоръчвам ти да бъдеш внимателна какви ги говориш в присъствието на Тони.
— Защо, татко? — нададе вик Вайолет. — Нима си мислиш, че аз говоря, когато сме заедно с Тони? Аз просто се усмихвам глупаво.
— Олеле! — успя само да възкликне господин Уодингтън. Това не приличаше съвсем на последна дума, но дори и междуметие, тя все пак бе негова.
Втора глава
Няколко минути след тази внесла смут в родителското сърце тирада Вайолет Уодингтън получи пълна власт над цялата дневна и спокойно се пресегна към един сандвич с краставица, който явно спечели одобрението й, защото при появата си Почитаемия Фреди Чок-Маршъл я завари да отхапва от третия по ред. Младият мъж беше връчил своята телеграма на шофьора и сега се връщаше в търсене на следобедните си калории, защото твърдо държеше на задължителната глътка чай в определеното за нея време.
— Ехо — поздрави той жизнерадостно. — Май си съвсем сама?
— Да — отвърна Вайолет. — Лейди Лидия се качи да се преоблече, а татко тръгна към „Дройтуич армс“.
— Да удари едно?
— Не. Смята за необходимо да съобщи на вестниците за последния светски годеж.
Фреди смръщи вежди.
— О? — изблея той разочаровано. — Кофти късмет за младия Тъби. Страхувам се, че ще изпусне своята сензация. Ти май не познаваш младия Тъби?
— Не.
— Свястно момче, но с твърде пагубна склонност да се поднася със стария си родител. А като заговорихме за стареца, да ти кажа, че се опитвам да му продам нов лосион за коса.
— Не знаех, че и ти си в професията, Фреди.
— Само се опитвам да заработя нещичко. Тони домъкна едно шише от Лондон преди месец-два, а съдържанието ми се стори доста добро. Взел го от бръснарницата на онзи Прайс. Та този Прайс го забърквал по някаква тайна стара рецепта на дядо си. Струва ми се, че ако реализирам някакви продажби, ще мога да измъкна от нашия човек твърда комисионна. Човек никога не знае.
— Прайс ще идват тук този следобед — предъвквайки, каза Вайолет.
— О, по дяволите! — възкликна Фреди. — Наистина ли ще ни се натресат? Мамчето е била бавачка на Тони.
— Знам.
— Ужасно женище. А пък синът й е още по-зле. Отровно малко чудовище.
— По думите ти съдя, че нямаш намерение да се срещаш с тях.
— Не и ако ги видя пръв — потвърди Фреди.
Разговорът за момент замря.
— Ъ-ъ — изгъгна след малко Фреди.
— Какво?
— Докато бях навън, зърнах стария Тони на хоризонта. Беше се насочил насам. Ще се появи всеки момент, предполагам. Искаш ли да се омета или нещо такова?
— Разбира се, че не.
— Добре, защото знам какви ги вършат младите влюбени. Щом няма да преча обаче…
Звук от стъпки по чакълената алея го накара да замълчи. В средния от трите френски прозореца се появи солидна по размери мъжка фигура. Беше Антъни, лорд Дройтуич, лично и персонално.