— Тогава защо — поиска да разбере той, поставяйки пръст в отворената рана — ми казаха, че трябва да се подготвя, за да бъда като другите?
— За да се почувстваш толкова зле, че да направиш това, което току-що понечи да направиш — да ти дойде до гуша и да се откажеш.
Последва напрегната тишина. Беше нужно време, докато смайващата истина проникне до съзнанието на Претендента. Когато заговори, гласът му беше като на човек, на когото му се е замаяла главата от бездънната бездна, до която е способна да се срине човешката природа.
— Леле! — изхъхри той.
Тони продължи атаката.
— Учудвам се, че си им позволил да те правят на идиот — каза той. — Аз пък си мислех, че си отгатнал играта им от самото начало. Виж ме мен — смяташ ли, че някога съм стъпвал на лекция или пък на концерт? Аз яздех — да. Но тогава ми харесваше. Ти наистина си голям баламурник, Сид, не е ли така?
Претендентът му хвърли кос, подозрителен поглед. Беше гледал Тони по същия начин, когато при предишната им среща той се опита да го убеди да не отива да язди. При онзи случай му се стори, че си правят гаргара с него, сега през главата му също мина подобна мисъл. Животът не беше подготвил Сид Прайс да приема на доверие каквито и да било прояви на алтруизъм — той винаги подозираше скрит мотив и грижливо го търсеше.
— И защо ми казваш всичко това? — попита Сид.
— Мотото на фамилия Прайс е „Играй играта“!
Сид потръпна от справедливо възмущение.
— Така ли? — викна той. — Но това изглежда не е мотото на фамилия Басинджър. Да ме правят на глупак!… Да се преструват, че искат само да ми помогнат, а всъщност…
Като не успя да намери достатъчно силни думи, за да изкаже негодуванието си, той потърси спасение в познатото ни вече „Леле!“. Вече беше убеден. В Тони имаше нещо, което внушаваше доверие, и той свали подозренията си от него. Ако графовете наистина са такива, каквито ги описва Тони — а той би трябвало добре да ги познава — тогава черният заговор на сър Хърбърт и лейди Лидия беше очевиден.
Тони се опита да защити отсъстващите.
— В същото време не бива да се настройваш толкова срещу тях — каза той.
— Ами? — не повярва на ушите си Сид.
— Разбираш ли, те ме харесват.
Сид нямаше намерение да приема подобни смешни доводи.
— Моите роднини да ми правят мръсно! — ревна той бесен. Беше чувал, че хората от висшето общество са способни да извъртят някой долен номер, но не беше предполагал, че са чак толкова подли.
— Но те не се чувстват като твои роднини. Сър Хърбърт, лейди Лидия и Фредерик смятат, че аз съм истинският лорд Дройтуич.
Сид изсумтя силно и горчиво.
— Така смятат значи?
— Не можеш да ги виниш.
Изсумтяване № 2 подсказа, че Сид намира за напълно възможно да ги види. Той закрачи енергично напред-назад из салона. Очите му горяха, а ушите му бяха добили цвета на червени пиперки.
— Може би си мислят, че от мен няма да излезе добър граф?
— Страхувам се, че имат нещо такова наум.
Сид изсумтя за трети път и това сумтене превишаваше по сила и продължителност предишните, вдигайки летвата твърде високо за следващи такива. Освен това беше достатъчно неблагоразумен да вдигне ръка и да я стовари с все сила право върху хълбока си — грешка, която беше твърде късно да поправи. Остър крясък, като на гладен лешояд, прокънтя из салона и за миг Сид застина превит на две, разтривайки с нежно разкаяние мястото на необмисленото съприкосновение.
После изглежда болката попремина и той се изправи със свирепо изражение.
— О? Ще им покажа аз на тях. Ще видят те звезди посред бял ден.
— Да смятам ли тогава за изстинала — каза Тони — офертата, която смяташе да ми предложиш?
— Смятай я за по-ледена и от целувка на мащеха — отвърна Сид разпалено, издигайки се до необичайни висоти на въображението си. — Представяш ли си — да се оставя да ме водят за носа! Човек като мен, с глава, твърдо стояща на мястото си!
Той изпръхтя отмъстително и за миг на присъстващите им се стори, че акустиката в салона е произвела ехо. След това обаче стана ясно, че пръхтенето не е било единично, а си е имало двойник.
Второто бе изскочило от гърлото на мамчето Прайс, която току-що беше влязла в помещението.
Деветнадесета глава
Посещението в църквата бе направило малко или може би нищо, за да върне спокойствието на мамчето Прайс. Когато влезе в салона, тя приличаше на човек, помъкнал тежко бреме на крехките си плещи. Мамчето пристъпваше така, сякаш на раменете й бяха метнали воденичен камък.
Сид я удостои само с разсеян поглед. През изминалите две седмици той бе изпитвал носталгичен копнеж по тази жена, но сега откри, че му е невъзможно да й засвидетелства нищо повече от бегло внимание. Мислите му бяха изцяло заети със собствените му скърби.