— По-рано ти беше щастлив. Тук, в тоз салон. Толкоз отдавна ми се струва, че е било, а са минали само две седмици… Не мога да намеря оня одеколон.
— Виж на горната полица — нареди Сид.
— Помниш ли какви гощавки сме си устройвали? Ти си умираше за наденички и картофено пюре! — Тя отново въздъхна. — Ако искаш да си граф, няма да мога вече да ти готвя наденички и пюре.
Този проблясък от миналото видимо разтърси Сид. За миг той като че ли поомекна, но след това отново се взе в ръце.
— Животът — каза той с наполеоновски тон — не е само наденички и пюре. Трябва да приема съдбата си.
— О, боже, о, боже, о, боже!
— Няма полза да ми божкаш заради разлятото мляко. Каквото има да става, ще стане.
Мамчето Прайс заподсмърча отчаяно, а Сид, който забеляза как външната врата се отваря, изстреля едно предупредително: „Я!“. Хладна и строга, Вайолет Уодингтън се бе върнала от своите покупки, за да разбере окончателното решение на Тони. И ако на външен вид го докарваше близо до Снежната кралица, то вътрешно тя кипеше от гняв, вероятно със същия градус като този на Сид.
— О! — възкликна тя, като гледаше ту единия, ту другия. — Искам да видя… ами, господин Прайс… предполагам, че трябва го нарека.
Сид одобри правилния избор на имената и посочи с палец зад гърба си.
— Прайс е горе. Приготвят чай заедно с Поли Браун.
Устните на Вайолет се изопнаха в тънка червена линия.
— О, каква домашна идилия! — възкликна тя със сподавен смях. — Тъй като ще бъде грубо от моя страна да ги прекъсвам в такъв момент, може би вие ще му предадете, че съм била тук и му предлагам да ми пише. Той ще разбере.
— Ей го, най-сетне — обади се неочаквано мамчето Прайс — беше намерила одеколона, който търсеше.
— Преди да тръгна дискутирахме нещо — обясни Вайолет. — Искам да знам какво е неговото решение.
— Ще се кача да му кажа, че сте тук.
— О, не се притеснявайте.
— Не се притеснявам. А може и аз да глътна чаша чай.
— Много ви благодаря.
— Удоволствието е мое — каза Сид любезно. — Чао… Исках да кажа до скоро.
И той хлътна в упомената вече врата, водеща към дълбините на бръснарската обител. А мамчето Прайс, все още заета да разтрива слепоочията си с одеколона, усети, че дължи някакво извинение за заниманието си.
— Да ма извинявате, госпожице, че правя това пред вас — каза тя, като прекъсна процедурата си за момент, — ама имам ужасен главобол.
— Този следобед като че ли всички имаме главоболие — каза Вайолет. — Надявам се, че не прекъснах някакъв поверителен разговор.
— О, не, госпожице. Говорехме си. Сид ми казваше, че ще стане граф, а аз се опитвах да му подскажа, че тая няма да я бъде.
Вайолет ококори хубавите си, но мразовити очи. Тук се крие нещо, помисли си тя.
— Странно.
— Странно ли, госпожице?
— След като вие сте главният свидетел, който може да докаже, че той всъщност е графът…
Върху лицето на мамчето се изписа страх и тя потрепери като „Титаник“ при срещата си с айсберга.
— О, госпожице! — изстена мамчето Прайс. — Чудя се дали направих каквото трябваше.
— Ако питате мен — отсече Вайолет, — не! Той ще бъде нещастен.
— И аз тъй си мислех, госпожице. Затуй, когато сър Хърбър ме пресрещна пред църквата, аз направих каквото направих.
Вайолет не схвана същността на думите й.
— Струва ми, че не разбирам. Какво направихте?
Мамчето Прайс погледна заговорнически към вратата и снижи гласа си до шепот.
— О, госпожице — изшептя тя, — сега сърце не ми дава да кажа на Сид, ама подписах онзи документ, дето сър Хърбър написа от мое име, че историята, дето я разказах, е измислица.
Двадесета глава
Човек може да загуби дар слово както от вест за неочаквано нещастие, така и от новина за непредвидена радост. Така можем да си обясним неспособността на Вайолет Уодингтън на членоразделна реч, след като чу новината. Най-накрая тя все пак накара гласните си струни да се размърдат и произведе едно треперливо „Какво!“.
— Да, госпожице. — Мамчето Прайс погледна към нея с надежда. Това, от което се нуждаеше в момента, бе съвсем малко морална подкрепа. — Надявам се, че съм постъпила правилно?
След като преглътна и се покашля, за да отстрани последствията от шока, временно парализирал говорния й апарат, Вайолет изрече бавно:
— Мисля, че сте постъпила съвсем правилно.
И стисна зъби, за да не позволи на думите, които смяташе да добави, да изскочат от гърлото й, защото точно в този момент Тони влезе в салона.
— Чаят ти е готов, мамче. — Той видя Вайолет и кимна леко: — Здрасти, Вай.
— Идете да изпиете чая си, госпожо Прайс — предложи любезно Вайолет. — Сигурна съм, че ще ви подейства добре.