Мамчето Прайс беше на същото мнение.
— Много вярна приказка, скъпа — каза тя. — Мога да изгълтам цяла кана.
Тони я придружи до вратата и я затвори след нея. После се върна обратно при Вайолет, леко озадачен. Причината за неговото удивление бяха очите й, които проследиха внимателно тези негови маневри. Това не бяха очи на бясна и гневна жена, каквито би могло да се очаква да бъдат. Те излъчваха някаква странна топлота и дружелюбност.
Хрумна му обяснение за този феномен. Вайолет се беше върнала, мислеше си той, с намерението да го убеждава и да настоява да промени мнението си посредством прикоткване и мили думи. Той не смяташе, че характерът й е особено годен за подобен род маневри, но за всеки случай стегна редици за защита.
Нямаше намерение да губи време и премина веднага на въпроса.
— Ами, Вай… аз му казах — съобщи той новината и се подготви за бури и хали.
— Цялата истина?
Тя го гледаше със странна усмивка.
— Цялата истина — потвърди Тони.
— Постъпил си много добре — каза меко Вайолет.
Усмивката й вече издаваше нежно благоразположение. Така сигурно се е усмихвала дамата на своя рицар, поемащ на кръстоносен поход. Тя се приближи към него и пъхна ръцете си в неговите.
— Ти наистина ли си помисли, че ще те оставя, ако му кажеш истината? Само те изпитвах, скъпи. Исках да видя дали имаш куража да постъпиш правилно, независимо от обстоятелствата.
Тони я гледаше в няма почуда. Завладя го странно усещане като в сън — участваш в някаква сцена, но през цялото време си наясно, че това не се случва наистина. Ушите му чуваха думите й, но разумът му се бунтуваше срещу тях. Не, не, Вайолет не можеше да говори по такъв начин. Тя никога не беше говорила така…
„Само те изпитвах, скъпи“… Подобни фрази отсъстваха от нейния речник. Това не бяха думи, които някой нормален човек можеше да употреби. Звучаха като субтитри от стар ням филм.
Но ако все пак това бе истинската Вайолет, къде беше крила досега това свое великодушие и добронамереност?
Тя го целуна бързо.
— Трябва да вървя — каза Вайолет. — Имам да върша милион неща. Ела да ме видиш довечера, когато затвориш бръснарницата.
След тези думи тя се обърна и бързо излезе, като остави Тони да гледа с празен поглед към вратата, зад която изчезна. Смаяният ексграф почти не усети целувката. Умът му бе твърде зает с разплитане на загадъчния смисъл на нейните думи.
И неочаквано челюстта му се стрелна надолу като лястовичка, пикираща към земята — най-накрая бе осъзнал какво означават думите на бившата му, както той се надяваше, годеница.
Зад него проговори глас.
— Тони.
Той се завъртя на пета. Поли стоеше на прага на дамското отделение, в ръцете си държеше чаша.
— Донесох ти чая, Тони — каза тя тихо. — Ще изстине.
Тони мълчеше. Лицето му беше посивяло. Той протегна ръка механично.
— Благодаря.
Стоеше пред нея и я гледаше без да може да каже дума. Тишината се проточи безкрайна и мъчителна. Някъде надолу по улицата засвири прегракнало пиано. Омнибусите сновяха насам-натам по Брамтън роуд. Лондон продължаваше да е все така зает със своите дела.
Тони остави чашата.
— Аз не съм подлец, Поли — каза той бавно.
— Знам, че не си, Тони.
Той се свлече в един стол. Усещаше се замаян.
— Видя ли… това? — попита той.
— Да.
— Чу ли какво каза?
— Да.
Скован допреди малко от шока, Тони изведнъж стовари с бяс юмрук върху облегалката на стола.
— Какво да правя, дяволите да го вземат?
Поли не каза нищо. Лицето й бе бледо и два ситни като мъниста предни зъба се впиваха като игла на шевна машина в малката устна.
— Тя каза, че ако изтропам всичко на Сид… ако му кажа какво е намислило семейството… че го прави на глупак, за да го откаже… ще ми бие шута. Мислех си, че нещата се нареждат идеално. Бях сигурен, че го мисли съвсем сериозно. А сега ми казва, че не било така. Че само ме изпитвала… И не мога да се измъкна.
— Не.
— Как мога да се измъкна?
— Не можеш.
— Но, Поли!…
— Лош късмет.
— Лош късмет ли! — Той се изсмя истерично, после внезапно млъкна. — Съжалявам. Държа се като дете. Но ти не трябва да говориш подобни неща. Много са смешни. Човек не може да се сдържи. Да те загубя било лош късмет!
— Лицето му се изкриви и почервеня.
— Няма да го направя — викна той. — Проклет да бъда, ако го направя. Не ме е грижа, ако съм свиня и ако всички мислят, че съм свиня. Ще отида при нея и ще й обясня. Ще й кажа какво си за мен. Ще я моля да ме пусне да си вървя. Ще…
Поли поклати глава.
— Не можеш.
— Но, Поли…
— Не. Просто няма да си ти.