Слингсби с мъка потисна порива си. Точно както животът на давещ се човек минава като на лента през главата му, така и през икономската глава се извърволиха всички онези случаи в отминалите дни, когато е могъл здраво да шамароса този младеж пред себе си, а не го е направил. Сега вече беше твърде късно и пред горчивината на пропуснатите златни шансове, той само премигна тъжно.
— Това не ви засяга — беше всичко, което можа да отвърне икономът.
Сид го погледна строго.
— Я не ми отговаряй! И ме наричай „милорд“. Трябва да си поговорим за това с теб.
— Ще ви нарека „милорд“, когато съдът реши — и нито минута по-рано.
Сид цъкна с език.
— Няма да се наложи да чакаш дълго… със свидетелските показания на мамчето и този портрет тук… А когато съдът ме обяви за граф Дройтуич, знаеш ли кое ще е първото нещо, което ще направя?
— Да — избухна ядосаният иконом. — Ще чуеш как ти връчвам оставката си, млади Сид.
— Аха! — бе отговорът на Сид. И напълно забравил за своята синя кръв, той се изплези.
Слингсби, който не му отстъпваше по решителност, също се изплези. На тази доста екзотична гледка се натъкна сър Басинджър, когато забързано влезе в дневната.
— Мили боже! — викна сър Хърбърт, шокиран от видяното.
Двата езика веднага се върнаха по местата си. Слингсби с видимо усилие успя да възстанови професионалната си осанка.
— Моля за извинение, сър Хърбърт — каза той.
Сър Хърбърт прие извинението с махване на ръка.
— Не се притеснявай! — каза той. — Не се съмнявам, че провокацията е била непосилна. Често ми се е искало и аз да направя същото.
Той се обърна към Сид и каза със заповеднически глас:
— Хайде, млади човече.
Сид го погледна с омраза. От всички обитатели на Лангли Енд, без да се изключва дори Слингсби, той ненавиждаше най-много сър Хърбърт Басинджър.
— Какво си намислила, пепелянко?
Навярно от съображения за сигурност сър Хърбърт реши да не обръща внимание на последната дума.
— Трябва ми тази стая. Пристигна господин Уетърби, моят адвокат.
— Ще си шушукате значи?
— Разбира се, ако настояваш да останеш тук, ние ще трябва да използваме библиотеката.
Сид стана.
— О, не се притеснявай. Ние от рода Дройтуич можем да бъдем цивилизовани. Аз ще изляза. Но вие само си губите времето и парите. Какво може да ви помогне един адвокат, когато комисията види мен и него заедно? — Сид проточи пръст към портрета на Дългия меч. — Виж тая картина — разтърси той протегнатия си показалец, — а после погледни и тук. — Той потупа гърдите си. — Като се замисля сега, май ще е по-добре да прибера на сигурно място портрета, за да съм сигурен, че ще бъде в наличност за заседанието. А сега, бай-бай!
И той прекрачи през френския прозорец. Слингсби остана да гледа след него наежен.
— Да ви призная, сър Хърбърт — каза той съкрушено, — понякога ми се иска да спечели делото, за да не се налага да го смятам за свой племенник.
Сър Хърбърт не потупа по гърба своя верен служител само защото не беше редно да се правят подобни неща, но го дари с дружелюбен и окуражителен поглед.
— Всичко е наред, Слингсби. Той няма да спечели делото — не и ако изиграем картите си правилно. Госпожа Прайс пристигна ли?
— Да, сър Хърбърт. Робъртс я доведе преди половин час с ролс-ройса. Тя е при мен в килера.
— Този младеж не знае, че тя е тук, нали?
— Не, сър Хърбърт.
— И не трябва — отсече кратко баронетът. — Дори не трябва да заподозре, че е някъде близо до имението. Лорд Дройтуич пристигна ли?
— Да, сър Хърбърт. Видях Негова светлост да се разхожда из парка с госпожица Браун.
— С госпожица Браун — сър Хърбърт изви вежди. — Маникюристката?
— Да, сър Хърбърт.
— За какво ли пък я води?
— Не бих могъл да кажа, сър Хърбърт.
На сър Хърбърт му хрумна възможно обяснение.
— Тя беше първата, която чу историята на старицата. Може би нейните показания… добре де, както и да е. Иди и го доведи. А когато позвъня, доведи и госпожа Прайс.
— Много добре, сър Хърбърт.
Икономът се оттегли. Сър Хърбърт, останал сам, се приближи бавно до камината, погледна портрета на Дългия меч и замислено потърка брадичка. Част от въодушевлението му го напусна. Имаше прилика, дяволите да го вземат!
Гласовете отвън го предупредиха за приближаването на жена му и адвоката.
Двадесет и втора глава
Описанието на Сид, отнасящо се до фасадата на господин Джей Уетърби от правната фирма на Полк, Уетърби, Полк и Полк като дъртак с рибешко лице макар и не напълно точно, до голяма степен отговаряше на истината. Създателят беше отметнал доста годинки в тефтера си, а големите, изпъкнали очи, които се кокореха през лещите на очилата, наистина наподобяваха зрителните рецептори на едра риба. Господин Уетърби влезе в дневната с предпазливите стъпки, така типични за адвокатите, като се оглеждаше наляво-надясно, сякаш очакваше да открие или някое закононарушение, скрито зад завесите, или наказуема простъпка, мушнала се под пианото.