— О, Сид — каза тя, — не бъди такъв сприхав.
Сид отхвърли намесата й с нетърпелив финт с китката.
— Не се бъркай, мамче. Ей, дай ми я — викна той с неочакван гняв, защото Слингсби, който бе преодолял колебанията си и бе преминал към активни действия, го избута настрана и го принуди да сдаде позицията си в предния край на стълбата. Сид се спусна обратно, за да си я възвърне, но Слингсби и Чарлс, последният преливащ от удоволствие, я вдигнаха над главата му.
Сид нададе ужасен кряк.
— Накарахте ме да мина под стълбата! Тъкмо когато започва гледането на моя случай!
Този последен удар изглежда бе унищожил в него и последните му остатъци от самоконтрол — никой не би могъл да прекара живота си с мамчето Прайс без да развие суеверен поглед върху нещата от живота, затова злощастният инцидент го беше засегнал дълбоко. У него се създаде впечатление, че не само видимият, но и невидимият свят е против него. Обезумял, Сид се вкопчи диво в пешовете на икономското сако и този жест даде официалното начало на Битката за стълбата.
Тъй като това беше сцена с преобладаващи екшън-елементи, в която би било неразумно да се очаква нещо от рода на блестящ и остроумен диалог от участниците в нея, господин Уетърби цъкна с език и заяви, че всичко това е много необичайно. Мамчето Прайс възкликна:
— Сид, скъпи!
Слингсби кресна:
— Махни си мръсните ръце от мен, вагабонтин такъв!
Но като изключим тези спорадични реплики, бойните действия се водеха в мълчание, нарушавано само от тежкото дишане на воюващите и виковете на ранените.
Сякаш с одобрение, Дългият меч мълчаливо надничаше от мястото си, разкриващо му прекрасна видимост към бойното поле. Безчет бяха случаите, когато и той бе вземал дейно участие в подобни маризи всеки срещу всеки. Ако трябваше обаче да предложи някакъв критичен коментар, то това би било съжалението, че участниците не разполагат с необходимите за целта брадвички. Като изключим това, други забележки той нямаше.
Битката стана още по-вълнуваща, когато и сър Хърбърт Басинджър бе въвлечен във вихъра на боя.
В началото на сражението сър Хърбърт стоеше настрана, свеждайки участието си само до думи и жестове. Но въртележката от трима и стълба неочаквано се понесе към мястото, което заемаше. Сид беше преместил захвата си от икономската дреха към самата стълба, цялата композиция залитна към баронета и за да не пострада, той бе принуден да отблъсне стълбата. В този момент Слингсби и Чарлс бързо вдигнаха спорната стълба и после я смъкнаха надолу. Това неочаквано движение изложи на сериозен риск физическата цялост на сър Хърбърт. За да предотврати болезнен удар в пищяла си, той подскочи като младо агънце и приземявайки се, се намери с крака между стъпалата на стълбата. Тази крайно неудобна позиция го принуди да подскача енергично насам-натам в зависимост от хаотичното движение на цялостната композиция.
— Престанете! — ревна сър Хърбърт. — Не виждате ли, че ще ме разчекнете след малко? Престанете!
Икономът чу гласа на началството и не остана глух към неговите искания. С херкулесовско усилие той натисна стълбата към пода. Тя се люшна рязко настрана и Сид, оказвайки се на пътя й, политна към земята като житен клас под сърпа на жътваря.
Стълбата изтропа на пода. Сър Хърбърт, освободен от подвижния капан, се хвърли в креслото, стискайки крака си.
— Триста дяволи проклети! — викна той, гърчейки се. — Пръста ми! Ох, ох, пръста ми! — той погледна към Сид. — Всичко е заради тебе, противен хулиган такъв.
В този момент нито една обида или словесна провокация не би могла да направи впечатление на Сид. Той беше прескочил тази фаза и сега се държеше за корема и се въртеше в бърз ритъм около оста си.
— Ако сте разместили някои от вътрешностите ми — изрече на пресекулки той, — ще натикам много от вас в панделата!
Треперещ от гняв, сър Хърбърт се обърна към Слингсби. Имаше вид на ангела на отмъщението от Страшния съд.
— Слингсби, би ли отпратил този млад човек от имението колкото е възможно по-скоро.
Блажена усмивка се разля по измъченото лице на иконома.
— Моля за извинение, сър Хърбърт, мога ли да чуя още веднъж вашето нареждане?
— Погрижи се — потвърди лейди Лидия — този млад човек да си опакова багажа и да бъде изпратен заедно с него до външната порта.
— Да, милейди. Благодаря, милейди.
Облизвайки устни, икономът впери за момент поглед в дясната си обувка, а после, като свиваше и разтваряше юмруци, тръгна към Сид.
Сид заотстъпва към прозореца.
— Спри! Спри веднага! — настоя той. — Без насилие!