Мамчето Прайс се хвърли на пътя на Мъстта.
— Теодор! Да не си посмял да го пипнеш!
— Махни се от пътя ми, Бела.
— Предупреден си — каза Сид нервно, без да прекъсва своето отстъпление, но след като постъпателното движение на иконома стана твърде заплашително, за да бъде игнорирано, той неочаквано се стрелна към прозореца. Тази маневра го сблъска с Тони, който следван от Фреди и Поли в този момент влизаше в стаята.
Тони хвана здраво Сид и го върна обратно в дневната.
— Футболният сезон тази година май е започнал по-рано? — бе неговият озадачен коментар, като местеше поглед от Слингсби, който дишаше така шумно, че човек получаваше усещането, че всеки миг от устата му ще лумне огън, към Сид, заел безопасна позиция зад дивана с голяма ваза в ръка.
— Какво става тук?
Сър Хърбърт отговори на запитването.
— Лорд Дройтуич доказва своето благородно потекло като се бие с иконома.
— Добре де, може и да съм попрекалил — отвърна Сид дрезгаво и с извинителна нотка в гласа, — ама кръвта ми се качи в главата.
— Тази твоя кръв като че ли и досега е там — отбеляза Фреди.
— Едва ли съм първият Дройтуич, който допуска грешка.
— Не си — съгласи се сър Хърбърт. — Ако ти наистина си Дройтуич, баща ти е направил огромен гаф.
Сид се засегна и се обърна към мамчето Прайс.
— Чу ли това? — После отново погледна сър Хърбърт. — Въпреки вашето провокаторско поведение — каза той с достойнство, — аз направих всичко възможно да запазя приятелските си отношения с теб и леля Лидия, но изглежда от това няма никаква полза.
— Но какъв е проблемът? — попита Тони.
Сър Хърбърт изсумтя. Скорошното му преживяване с проклетата стълба беше разцентровало системите му. Вярно, болката в пръста беше започнала да затихва, но нервите му все още бяха като пренатегнати струни на китара.
— Опита се да свали Поурбус — изрече през стиснати устни той.
— Не е вярно — разгорещено отрече Сид. — Исках само онази картина ей там.
— Името на художника, нарисувал портрета на Дългия меч — каза лейди Лидия назидателно, — е Поурбус.
— О? — Сид трудно преглътна недоразумението. — Наричайте си го както си искате.
Тони вдигна вежди в почуда.
— За какво ти е притрябвал пък дъртия Дълъг меч?
— За да не вземат да се изкушават с него. Никак не ми се иска да му пренарисуват лицето преди да съм го занесъл в съда. Мамче — махна Сид подканващо с ръка на единствения си съюзник, — я хвърли един поглед към тоя стар разбойник и ми кажи на кого ти напомня?
— Ами…
— Прилича ли на мен или не? — нетърпеливо я прекъсна Сид.
Мамчето Прайс зяпна към портрета.
— Той много прилича на теб, скъпи.
— Липсва му само моето изражение. Имам предвид решителността. Може би си е имал човека, но онзи художник Порпос не е могъл да я предаде както трябва. Все пак моите адвокати смятат, че тази стара кримка много ще ми помогне и аз нямам намерение да го оставя на разни змии да го обикалят.
Тони се разсмя.
— Това ли е всичко, което ти тежи на сърцето? Няма нужда да се притесняваш. Лично аз ще се погрижа Дългия меч да свидетелства в съда със същото лице, каквото си е изтеглил от торбата с късметите.
— Брей! — възкликна Сид впечатлен. — Ти може да си син на бръснар, но трябва да ти се признае, че се бориш като джентълмен. Предполагам знаеш, че тази картина ще те довърши окончателно? Ако мамчето се придържа към своята история, както има намерение да го направи…
— Много вероятно.
Сид изглеждаше леко озадачен.
— Не искаш ли да спечелиш делото? — попита той.
— Виж, честно да ти кажа — отвърна Тони, — след като чух новините на Фреди, признавам, че започвам да се колебая. Ако спечеля, ще съм лорд Дройтуич…
— Ти няма да спечелиш.
— Ако пък загубя — ще се запознаете с Прайс, бъдещия милионер.
— Какви ги говориш, по дяволите — поиска да разбере сър Хърбърт.
— Кажи им, Фреди.
Почитаемият Фреди пристъпи напред с обичайната си грация.
Двадесет и пета глава
При общуване със свои събратя в поведението на Почитаемия Фреди Чок-Маршъл винаги се появяваше някакво усещане, че гледа на себе си като на единствения разумен възрастен сред тълпа бавноразвиващи се сополанковци. В следващите секунди точно това чувство се засили до крайност, защото Фреди огледа малката групичка пред себе си с неприкрито бащинско снизхождение. Всеки един от тях можеше спокойно да прочете в очите му, че ако му повери решаването на проблемите си, никога няма да се сблъска нито с тревогата, нито с грижата.
Почитаемият прочисти гърло и дръпна маншети.