— Ясно — каза Вайолет. — Ще се опитам да ти я уредя такава.
Вратата, която скри от погледа възхитителния гръб на Вайолет, отново се отвори. Тони стана и я затвори, върна се обратно до масата и откри, че брат му се е втренчил пред себе с изражението на любопитна риба. Това поведение на Фреди го посмути и по неизвестни причини го накара да се почувства неспокоен. Леко смутен, той внимателно си взе резенче от кейка. Около Фреди Чок-Маршъл в този момент витаеше някакъв зловещ ореол и на Тони това изобщо не му хареса. Фреди често караше по-големия си брат да се чувства сякаш е хлапак в компанията на врял и кипял светски ветеран и затова си позволи да наруши тишината.
— Е, казвай, слузест червей такъв?
— Какво искаш, безгръбначно влечуго? — не му остана длъжен Фреди.
Последва още една пауза. Тони усети, че трябва веднага, още в този миг да научи лошата новина. Ако брат му не одобрява неговия годеж, нека да му го каже и да се отърве от това напрежение.
— Какво мислиш за ситуацията? — попита той. — За Вайолет и мен. Одобряваш ли?
Фреди претегли въпроса със сериозното изражение на висш жрец, потърсен за съвет от абориген.
— Ами… и да… и не — отвърна накрая той.
— Това не е отговор. Какво имаш предвид?
Фреди изтърси една прашинка от ръкава на сакото си. Изражението му стана още по-сериозно.
— Предполагам, си наясно с факта — каза той, — че като твой бъдещ тъст, старият Уод ще придобие законно право да те тупа по гърба когато си поиска.
— Това е вярно.
— Ще ти кажа едно нещо — продължи Фреди твърдо, но не грубо. — Ако той си мисли, че сега ще го взема под ръчица и ще го представя в „Бъкс“, жестоко се лъже.
Тони го изгледа замислено.
— Да — каза той, — признавам, че старият Уодингтън е странна птица и леко чалнат. Но като изключим това, не мислиш ли, че съм най-щастливият мъж на света?
Фреди го погледна с братско съжаление.
— Искаш ли да говоря открито?
— Искам.
— И да обоснова мнението си с доводи от богатото хранилище на моето познание?
— Закова го.
— Ами тогава, предполагам знаеш — изрече тържествено Фреди, — че си ловко изигран?
Тони смилаше в мълчание неприятната дума.
— Изигран? — повтори той.
— Цялата работа е нагласена.
— Стига си говорил измислици.
— Не са измислици, старче.
— Опитваш се да ми внушиш, че момиче като Вайолет ще вземе да тича след тиквеник като мен?
— Скъпото ми наивно идиотче — каза Фреди, — нима капанът за мишки тича след мишката?
— До този следобед изобщо не съм и сънувал, че нещата ще се развият така.
— Обаче тя е.
Тони започна да губи самообладанието, отличаващо кастата на избраните.
— Ти май знаеш всичко за нея, а? — сопна се той грубо на брат си.
— Антъни Клод Уилбрахам Брайс — изпъна гръб Фреди, — аз знам всичко за всички. Наричат ме Фредерик Непогрешимия, защото никога не бъркам.
— Повдига ми се от теб.
— О, аз не бих го вземал толкова навътре, старче — каза Фреди миролюбиво. — Дори е комплимент, истина ти казвам. Това показва, че имаш пазарна стойност.
— Хайде бе!
— Както и да е, работата вече е приключила. Впрочем приеми сърдечните ми поздравления! Мисля, че ще бъдеш много, много щастлив… може би.
— Как така „може би“?
— Няма значение, старче, няма значение. Просто „може би“.
Отговорът, целящ да постави на мястото му нахалния многознайко, затрептял върху устните на Тони, така и остана неизречен. Поглеждайки към този съвременен оракул, в полезрението му се появи нов обект.
В рамката на френския прозорец стоеше млад мъж на неговата възраст. Той беше облечен в къс голф, а горната му устна се загрозяваше от тънък, змиеподобен мустак. В поведението му се смесваха арогантността и неувереността на кокни (коренен жител на източен Лондон, където са били разположени по-бедните квартали, говорещ определен тип диалект), който е изтръгнат от собствената си позната среда и е пуснат на място, чуждо за него.
— Здрасти! — обади се младият мъж, дарявайки своите домакини с доста стеснителна усмивка. — Съжалявам. Не знаех, че тук има някой. Добър ден, милорд.
Трета глава
Тони се сепна и се опита да откъсне мислите си от току-що прекъснатия разговор и да превключи към новата ситуация. Като добра душа, какъвто си беше по природа, направи всичко по силите си да паркира в някоя по-странична гънка на мозъка си всички тревожни мисли с главен обект „Вайолет“ и да се заеме със задачата да накара натрапника да се чувства като у дома си.
— О, Сид — възкликна той, — в първия момент не можах да те позная. Влизай, Фреди, ти познаваш Сид Прайс.