— Здравейте, господин Фредерик.
— Привет — поздрави го Фреди максимално пестеливо.
— Видяхме ви през прозореца — каза Тони. — Как е майка ти?
— Не много добре, милорд. По пътя насам получи един от онези нейни пристъпи. Сърцето й не е съвсем читаво.
— Лошо. Взема ли нещо за него?
— Да, милорд. По бутилка на ден.
Тони се обърна към Фреди, чието изражение говореше твърде разбираемо за нежеланието му да има нещо общо с тази позорна сцена.
— Мамчето Прайс има слабо сърце, Фреди.
— Наистина ли? — каза хладно брат му.
— Винаги е имала, нали? — обърна се Тони към Сид с настойчивост, изискваща отговор.
— Да, милорд. Спомням си, че когато татко ни водеше на почивка… в Маргейт или някъде другаде, никога не рискуваше да купи на мама билет за връщане. Много разумен мъж беше баща ми.
И Сид избухна в искрен смях. Но когато улови погледа на Фреди, смехът му веднага секна.
— Трябва да й кажа добре дошла в старата бърлога — намеси се Тони. — В килера на Слингсби ли е?
— Да, милорд. Може да ви се види малко замаяна.
Фреди премигна — имаше вида на човек изпълнен със жал към себе си заради несправедливите изпитания, на които е подложен.
— Колко жалко — каза Тони. — Предполагам обаче, че тя все пак ще иска да ме види.
— Надявам се, че няма да й се видите двама.
— Господи! Толкова ли е зле?
— Малко е понаквасена, не искам да ви заблуждавам. Когато мама получи пристъп, човек трябва добре да я напълни с бренди — той погледна втренчено Тони. — Ще извините ли забележката ми, милорд?
— Давай смело, Сид.
— Отнася се за косата ви, милорд. Не ми харесва видът й, милорд. Сигурно сте я подстригвали при някой от местните бръснари. Няма никаква форма. Тия селски момчета са истински варвари.
— Сид е предубеден, Фреди. Тези лондончани!
— Р-р — изръмжа доволно Сид. — Правилно казахте „лондончани“, милорд. Аз наследих салона от баща си. — Нотка на доволство се прокрадна отчетливо в гласа му. — А той пък го е наследил от неговия баща. А дядо ми пък от своя баща. Имам комплект бръсначи от пра-прадядо ми. Невероятни са! Остриетата им са големи колкото ножове за хляб.
Този исторически преглед бе адресиран изцяло към Фреди, когото Сид бе приковал с немигащ поглед.
— Сериозно? — почувства се длъжен да се включи в разговора Фреди.
— О, абсолютно. Мога да ви ги покажа.
— Нямам търпение да ги видя — изрече с хладен тон Фреди. После стана и се отправи към вратата.
— Тръгваш ли, Фреди? — попита го Тони.
— Да — отвърна брат му с решителен тон. — Вие ми се свят. По една или друга причина и аз взех, че получих пристъп.
Сид Прайс мрачно гледаше вратата, която Фреди затвори зад себе си. С жест на огорчение той отбеляза:
— Типове като него ускоряват Социалната революция.
Тони, добросърдечен както винаги, се опита да излекува раната.
— О, не трябва да се сърдиш на Фреди. Той винаги се държи по този начин.
— Тоя начин — каза Сид заплашително — съвсем скоро ще докара арестантски коли по Пикадили и реки от кръв по Парк лейн.
Тони потръпна.
— Каква противна идея! — възкликна той. — Звучи ми много хлъзгаво. Не съдиш ли твърде сурово Фреди, Сид. Той може да е възпитаник на Итън и Оксфорд, но работи твърде усърдно в твоя полза. Помниш ли онзи лосион за коса, с който ме обзаведе миналия път, когато бях в салона ти? Онзи, дето го бил забъркал дядо ти. Е, „този Фреди“ се опитва да завърти търговия с него. Твърди, че си го бива.
— Разбира се, че го бива.
— Така че всеки момент можеш да направиш големия удар. Спомни си това в полза на Фреди, когато се захванеш да помагаш при кълцането на главите на аристокрацията. Между другото, кога очакваш да започне тази социална революция?
Сид се усмихна зловещо.
— Може да започне и утре!
— Аха! — каза Тони. — Значи имам време да отскоча до селото и да си взема акумулатора. Нали не възразяваш да те оставя за малко?
— Вървете, милорд. Нещо против да се помотая наоколо, докато ви няма?
— Разбира се, че нямам. Харесваш ли картини?
— Тая си я бива — каза Сид, който явно бе решил веднага да приведе в действие намерението си и бе поел на обиколка из стаята. Горната реплика бе предназначена за портрет, окачен в далечния край на помещението. Картината представляваше мъж с доста войнствен вид, облечен в доспехи. Брадичката на субекта сочеше предизвикателно към някакъв невидим враг, а дясната му ръка стискаше здраво дръжката на доста дълъг и по всяка вероятност доста остър меч. Сид го зяпаше с неволен респект.
— Кой е този? — попита той.
— Това един от моите предци — обясни Тони. — Наричали са го Ричард Дългия меч. Нахвърлил се на краля на Шотландия, защото последния имал смелостта да го нарекъл лъжец. Бил осъден на удавяне и разчленяване.