— Леле! И разфасовали ли са го?
— Дъщеря му успяла да вкара в килията му меч — същия този меч, който държи на картината. Така той успял да се освободи и да избяга.
— Весело са си живеели в ония дни.
— Гледай ти! — възкликна Тони.
— Да, милорд?
Тони се беше втренчил в своя гост. Сид се размърда неспокойно. Той беше чувствителен към външността си и започна да се чуди дали няма някоя сажда на носа си.
— Ама че интересна работа — обади се отново Тони. — Знаеш ли, че вие двамата си приличате.
— Аз и той ли?
— И приликата е доста очевидна.
Сид се изкиска закачливо.
— Нямам вина, милорд. Нито един от моите роднини не е познавал някой от вашите с изключение на мама, но аз мога да се закълна, че тя винаги си е знаела мястото.
Тони се засмя.
— О, изобщо не искам да я клеветя, Сид. Е, добре, оставям те. Ако искаш да запалиш цигара, ще намериш ей там.
— Благодаря, милорд.
Тони излезе от стаята през френския прозорец, но Сид, макар и решен да се възползва от поканата, не бързаше да отиде до масата, където стоеше кутията с цигарите. Той остана пред портрета, като продължаваше да се взира в него. Сид зае позата, в която бе застанал Ричард Дългия меч, вирна брадичка, а с дясната си ръка стисна дръжката на невидим меч.
— Странно! — измърмори той.
В този миг вратата се отвори. Беше Слингсби. Импозантното лице на иконома придоби разтревожено изражение.
— Ей, ти! — каза строго той.
Сид излезе от своя унес.
— Здрасти, чичо Тед.
— Къде е майка ти? — попита икономът.
— Откъде да знам. Не е ли свряна при теб в килера?
— Не е. Тази жена се шляе из къщата, а изобщо няма работа там.
— Тя няма да направи нищо лошо. Просто обича да поразгледа старата бърлога. Нали е живяла тук две години, когато Негова светлост е бил бебе.
— Това няма значение. Нейното място е в помещенията на прислугата. Мястото й не е в къщата, както и твоето не е в тази стая.
Сид Прайс никак не харесваше чичо си и му се стори, че е дошло времето да го постави на мястото му.
— Така ли мислиш? — сопна му се той. — Нека обаче ти съобщя, че имам изричното разрешение на Негова светлост да стоя в тази стая. Дори нещо повече, не само, че ще стоя тук, но и ще си запаля цигара.
— Само да си посмял!
— Имам специална покана от Негова светлост — каза Сид триумфиращо. — Набий си го добре в главата.
Икономът загуби за миг дар слово от възмущение, но скоро се окопити.
— Безсрамен млад проклетник! — изсъска той.
Сид протегна ръка, стискаща дръжката на невидимия меч.
— Замълчи, пажо, или ще те съсека през средата с моя верен меч!
— Да не си полудял?
— Само малка безобидна шегичка, чичо Тед. Негова светлост ми каза, че много приличам на този образ там горе.
— О, така ли ти каза?
— Да, така ми каза. Ама и аз го забелязах. Приликата наистина е впечатляваща.
Той погледна към портрета със съжаление.
— Дявол да го вземе! Искаше ми се да имам за прародител войн като този. Сигурен съм, че от мен щеше да излезе много по-свестен граф от доста от истинските перове.
— Какви ги приказваш, младежо? — скастри го строго Слингсби. За мъж с неговото телосложение бе изключено да подскочи от изненада, но силна вълна от смайване разтърси солидната икономска конструкция. — Не смей да оскверняваш моята къща със социалистическите си дивотии!
— Твоята къща? — изкикоти се Сид. — Шапки долу пред Негова светлост лорд Тед от Слингсби. Запознайте се с благородния дук!
Икономът гледаше племенника си с нескрито възмущение. За стотен път съжаляваше, че не се е заел лично с възпитанието му. Безобразното поведение на съвременното младо поколение често смущаваше Слингсби, а в проклетия му племенник изглежда се бяха вселили всички калпави качества на днешните младежи. Той шумно издиша през нос.
— Страшно ми се иска те просна на коляно и да те напляскам.
Но Сид не напразно бе член на Фулъмското дискусионно общество.
— Ето в това ти е проблемът — изстреля той мигновено. — Само ти се иска.
В последвалата болезнена семейна кавга, икономът даде всичко от себе си. Но опонентът му бе умел диалектик и след поредния словесен удар, нанесен му от Синди Ланселот Прайс, от пълен разгром го спаси единствено новопоявилият се посетител.
Това беше жена на средна възраст с доста раздърпан вид. Госпожа Прайс беше облякла най-хубавата си черна сатенена рокля и беше изсипала върху косата си някакво съмнително мазило, взето от салона на Сид, но въпреки това цялостният й изглед не бе особено впечатляващ. Лицето й беше червено, а странният блясък в очите й подсказваше трудности във фокусирането на обектите, изникващи пред тях.