С помощта на кирката Дантес изрови между горната скала и долната едно улейче за мината, каквито правят обикновено рудокопачите, когато искат да избягнат дълга и изморителна работа, после го напълни с барут, разкъса кърпичката си и като я оваля в селитра, направи от нея фитил.
Като запали този фитил, Дантес се отдалечи.
Взривът не закъсня: горната скала беше вдигната мигновено от неизмеримата сила на барута, долната скала се разхвърча на парчета; през малкия отвор, който най-напред беше пробил Дантес, изскочиха цели рояци от треперещи насекоми, а един огромен смок, пазач на този тайнствен път, разви синкавите си пръстени и изчезна.
Дантес се приближи; горната скала, останала без опора, виснеше над пропастта; безстрашният търсач я заобиколи, избра най-неустойчивото място, подпря лоста си в един от ръбовете й и подобно Сизиф налегна с всичката си сила.
Скалата, разклатена вече от сътресението, се полюля; Дантес удвои усилията си: той приличаше на един от тези титани, които изкъртват планини, за да воюват с повелителя на боговете. Най-сетне скалата се поддаде, търкулна се, подскочи, устреми се надолу и изчезна, потънала в морето.
Под нея се оказа кръгла площадка, по средата на която се виждаше желязна халка, запоена в една четвъртита плоча.
Дантес извика от радост и учудване: такъв блестящ успех не е увенчавал първия опит на никой човек.
Той поиска да продължи; но краката му така трепереха, сърцето му толкова лудо биеше, очите му застла такъв горещ облак, че Едмон се принуди да спре.
Този миг на колебание бе кратък като светкавица. Едмон провря лоста си през халката, натисна силно и плочата, отлепена, се повдигна, като откри под себе си стръмния наклон на някаква стълба, която се спускаше във все по-сгъстяващия се, мрак на пещерата.
Друг на негово място би се втурнал и би завикал от радост; Дантес се спря и побледня усъмнен.
„Чакай — рече си той, — нека бъда мъж; аз съм свикнал със злата съдба и няма да се оставя разочарованието да ме сломи; мигар страданията не са ме научили на нищо? Сърцето се пръсва, когато, разширено прекомерно под топлия повей на надеждата, се свива и затваря изведнъж от студа на действителността! Фариа е сънувал: кардинал Спада не е заравял нищо в тази пещера, може би не е идвал дори никога тук или ако е идвал, Цезар Борджия, неустрашимият авантюрист, неуморимият и мрачен разбойник, е дошъл след него, открил е следите му, тръгнал е като мене по резките, вдигнал е като мене този камък, слязъл е преди мене и не ми е оставил нищо.“
Той остана минута неподвижен, замислен, вперил очи в мрачното и дълбоко отверстие.
„Сега, когато не разчитам вече на нищо, когато разбирам, че е безумно да храня някаква надежда, аз мога да продължа това приключение само от любопитство.“
Той стоеше все така неподвижен и размишляваше.
„Да, да, за такова приключение би се намерило място в живота на този царствен разбойник, примесен със сенки и светлини, в този низ от странни събития, които образуват пъстрата тъкан на неговото съществование; това е приказно премеждие, необходимо звено във веригата на делата му; да, Борджия е дошъл някоя нощ тук с факел в едната ръка, с шпага в другата, а на двайсет крачки от него може би пред тази скала са стояли двама стражи, мрачни и зловещи, и са оглеждали земята, въздуха и морето, докато техният господар е влизал, както се каня да направя и аз, като е разлюшквал тъмнините със страшната си, пламтяща ръка.“
„Да, но какво е направил Цезар с тези стражи, на които е доверил по този начин тайната си?“ запита се Дантес.
„Онова, което са направили — отговори си той усмихнат — с гробарите на Аларих, които са заровили заедно с погребания.“
„Но ако Борджия е дошъл тук — продължаваше Дантес, — той е намерил и отнесъл съкровището; Борджия, който сравняваше Италия с ангинар и я изяждаше листче по листче, знаеше много добре цената на времето и не би го губил напразно да поставя скалата отново на предишното й място.“
„Да слезем.“
И той слезе с недоверчива усмивка на устните си, шепнейки последната дума на човешката мъдрост: може би…
Но вместо мрака, който очакваше да намери, вместо задушния и спарен въздух Дантес видя мек, разсеян синкав здрач; въздухът и светлината проникваха не само през направения от него отвор, но и през невидимите отвън пукнатини на скалите — през тях се виждаше синевата на небето, където помръдваха трептящите клони на зелените дъбове и бодливите пълзящи разклонения на къпините.
След като прекара няколко секунди в пещерата, дето въздухът, не влажен и спарен, а по-скоро приятно топъл и благоуханен, беше толкова по-мек от температурата на острова, колкото синкавият здрач беше по-мек от слънцето, Дантес, свикнал от затвора да вижда в мрака, можа да разгледа и най-отдалечените ъгли на пещерата: тя беше от гранит, по който люспите от слюда искряха като диаманти.