„Уви — рече си Едмон с усмивка, — ето сигурно всички съкровища, оставени от кардинала; и добрият абат, виждайки насън искрящите стени, е живеел с големи надежди.“
Но Дантес си спомни думите на завещанието, което беше научил наизуст: „В най-отдалечения ъгъл на втория отвор“ — гласеше то.
Дантес беше проникнал само в първата пещера, трябваше да намери входа на втората.
Дантес се озърна наоколо; втората пещера, естествено, трябваше да се простира навътре в острова; той разгледа основите на камъните и почука по една от стените, в която, според него, трябваше да се намира отворът, очевидно закрит за по-голяма предпазливост.
Кирката, прокънтяла няколко пъти, извлече тъп звук от скалата, така твърда, че челото на Дантес се покри с пот. Най-сетне на упорития копач се стори, че на едно място гранитната стена отговаря с по-глух и по-дълбок ек на неговия зов; той се взря с пламнал поглед в стената и с усета на затворник разбра онова, което никой друг не би разбрал може би — на това място сигурно имаше някакъв отвор.
Но за да не се труди напразно, Дантес, който като Цезар Борджия се беше научил да скъпи времето, опита с кирката останалите стени, изследва почвата с приклада на пушката си, разчисти пясъка в подозрителните места и като не намери и не различи нищо, върна се към онази част от стената, която издаваше утешителния звук.
Той почука отново — тоя път по-силно.
И тогава за своя почуда видя, че под ударите на кирката от стената се откърти някаква мазилка, подобна на онази, която слагат под фреските, и се посипа на парчета, като откри белезникав и мек камък, каквито са нашите обикновени дялани камъни. Отворът на скалата беше зазидан с такива камъни; камъните бяха покрити с мазилка, а на мазилката бяха придали цвета и лъскавината на гранита.
Дантес удари с острия край на кирката и той влезе един пръст в зазиданата врата.
Ето къде трябваше да копае.
По някакво странно свойство на човешката природа колкото повече доказателства намираше Дантес, че Фариа не се е мамил, толкова по-големи съмнения го обземаха, толкова по-близо беше до отчаянието, новото откритие, което би трябвало да му вдъхне нови сили, му отне и последните, които му бяха останали, кирката се плъзна и едва не падна от ръцете му; той я сложи на земята, избърса челото си и излезе от пещерата уж да види дали някой не го наблюдава, а всъщност за да подиша свеж въздух, защото чувствуваше, че — аха — ще припадне.
Островът беше пуст и слънцето, издигнало се насред небето, сякаш го закриляше с огненото си око; далеч малки рибарски лодки бяха разперили криле над синьото като сапфир море.
Дантес не беше хапнал от заранта; но не му беше сега до ядене; той сръбна глътка ром и се върна ободрен в пещерата.
Кирката, която му се стори толкова тежка, сега отново беше станала лека; той я вдигна като перо и се залови здраво за работа.
След няколко удара забеляза, че камъните не са споени, а само сложени един върху друг и покрити с мазилката, за която споменахме; той мушна в една от пукнатините върха на кирката, налегна дръжката и видя с радост как камъкът падна в краката му.
От тоя миг на Дантес оставаше само да извлича камъните с върха на кирката и те един след друг падаха до първия.
Отдавна Дантес можеше да влезе в пробития отвор, но той все още се бавеше, за да отдалечи увереността и да запази надеждата.
Най-сетне, надвил минутното си колебание, Дантес мина от първата пещера във втората.
Втората пещера беше по-ниска, по-тъмна и по-зловеща от първата; въздухът, който проникваше в нея през току-що пробития отвор, имаше тази задушлива миризма, която за учудване на Дантес нямаше в първата.
Дантес почака, докато външният въздух поосвежи мъртвата атмосфера, и влезе.
Наляво от отвора имаше дълбок и тъмен ъгъл.
Но ние вече казахме, че за окото на Дантес не съществуваше тъмнина.
Той огледа втората пещера; тя беше празна, както и първата.
Съкровището, ако то съществуваше, беше заровено в този тъмен ъгъл.
Настъпи минута на мъчително безпокойство; две стъпки земя — ето всичко, което отделяше Дантес от най-голямата радост или най-голямото отчаяние.
Той пристъпи към ъгъла и сякаш обзет от внезапна решителност, смело взе да копае в земята.
При петия или шестия удар на кирката желязото удари със звън в желязо.
Никога тревожният набат, никога погребалната камбана не е произвеждала такова впечатление върху оня, който ги е чул. Дори ако не намереше нищо, Дантес не би побледнял така.