Той копна до мястото, където беше копал вече, и срещна същата съпротива, но звукът беше друг.
„Това е дървен сандък, опасан с железни обръчи“ — рече си той.
В този миг, заслонил светлината, мина нечия бърза сянка.
Дантес изпусна кирката, грабна пушката, мина през отвора и се спусна навън.
Една дива коза беше прескочила над първия вход на пещерата и ошмулваше едно храстче на няколко крачки оттам.
Това беше сгоден случай да си осигури вечеря, но Дантес се уплаши да не би пушечният изстрел да привлече някого.
Той поразмисли малко, отсече едно смолисто дърво, запали го от още димящия огън, на който контрабандистите бяха пекли ярето, и се върна с тази факла в пещерата.
Той не искаше да изгуби нито една подробност от онова, което му предстоеше да види.
Той поднесе факлата до неизкопаната още от него безформена дупка и разбра, че не се е излъгал: кирката му беше удряла поред ту на желязо, ту на дърво.
Той забучи факлата в земята и се залови отново за работа.
За няколко минути една площадка, три стъпки дълга и две широка, беше разчистена и Дантес видя един дъбов сандък, опасан с железни обръчи. В средата на капака блестеше сребърна плочка, непотъмняла от пръстта, с герба на рода Спада — отвесно положена шпага върху овален щит, каквито са италианските гербове, и над тях кардиналска шапка.
Дантес лесно ги позна: толкова пъти му ги беше рисувал абат Фариа!
Сега вече не оставаше съмнение, съкровището беше тук; никой не би взимал предпазни мерки, за да поставя отново на мястото му един празен сандък.
В един миг Дантес разчисти цялата пръст около сандъка и пред него се показа отпърво средната ключалка, после двата катинара и дръжките отстрани; всичко това беше изковано с майсторството, отличаващо онази епоха, когато изкуството е облагородявало и най-грубите метали.
Дантес хвана сандъка за дръжките и се опита да го вдигне; нещо невъзможно.
Опита се да го отвори — ключалката и катинарите бяха заключени; тези верни пазачи сякаш не искаха да предадат съкровището си.
Дантес вмъкна острия край на кирката между сандъка и капака, натисна дръжката на кирката, капакът изскърца и се счупи. Широкият отвор направи обръчите излишни, те паднаха на свой ред, стискайки все още с яките си нокти поизкъртените дъски, и сандъкът се отвори.
Шемет и треска обзеха Дантес; той грабна пушката, запъна спусъка и я сложи до себе си. Отначало затвори очи, както правят децата, за да видят в блестящата нощ на въображението си повече звезди, отколкото могат да се наброят на още светлото небе, после ги отвори и замря ослепен.
В сандъка имаше три отделения.
В първото с жълточервеникави отблясъци лъщяха огнени жълтици.
Във второто — подредени слитъци, неодялани, но обладаващи теглото и ценността на златото.
Най-сетне в третото отделение, което беше пълно до половина, Едмон загреба с длан диаманти, бисери, рубини, които, падайки в искрящ водопад едни върху други, тракаха, както градушката бие по прозорците.
След като докосна, притисна, зарови треперещите си ръце в златото и скъпоценните камъни, Едмон стана и в трескав унес изхвръкна от пещерите като човек, близък до лудост. Той скочи на една скала, откъдето се виждаше морето, и не видя никого; беше сам, съвсем сам с несметното си, нечувано, приказно богатство; сънуваше ли той, или беше буден? Присънило ли му се беше бегло всичко това, или той притискаше в прегръдките си една действителност?
Искаше му се да види отново своето злато, а чувствуваше, че в тази минута не може да понесе вида му. Той хвана с две ръце главата си, сякаш искаше да задържи разума, готов да избяга; после хукна през острова не само без да избира път, защото на остров Монте Кристо нямаше пътища, но и без определена посока, като плашеше дивите кози и морските птици с виковете и ръкомаханията си. После по околен път се върна и като все още не вярваше, се спусна в първата пещера, сетне във втората и отляво видя пред себе си този златен и диамантен рудник.
Този път той падна на колене, като притискаше конвулсивно с две ръце подскачащото си сърце.
Не след много той се почувствува по-спокоен и заедно с това по-щастлив, защото чак сега започна да вярва в щастието си.
Тогава се залови да пресмята своето богатство; в сандъка имаше хиляда кюлчета злато, всяко с тегло два-три фунта; после изброи на купчини двайсет и пет хиляди жълтици, всяка на стойност около осемдесет франка наши днешни пари, всички с лика на папа Александър VI и неговите предшественици, и забеляза, че само наполовина изпразни отделението; най-сетне отмери десет кривача бисери, скъпоценни камъни, диаманти, много от които, изсечени от най-добрите златари на епохата, представляваха художествена стойност, немалка дори в сравнение с тяхната отделна стойност.