— Да, честен човек; с това мога да се похваля, господин абате — рече стопанинът, като издържа погледа на абата, притиснал ръка на гърдите, като клатеше глава, — а в наше време всеки не може да каже същото.
— Толкоз по-добре, ако онова, с което се хвалите, е истина — каза абатът, — защото рано или късно, убеден съм твърдо в това, честният човек ще бъде възнаграден, а лошият — наказан.
— Полага се на вашия сан да говорите така, господин абате; на вашия сан се полага да говорите така — възрази Кадрус с горчивина, — но човек е свободен и да не вярва на думите ви.
— Грешите, като приказвате така, господине — рече абатът, — може би аз сам ей сега ще ви дам доказателство за справедливостта на думите си.
— Какво искате да кажете? — попита Кадрус учудено.
— Искам да кажа, че трябва първо да се уверя дали вие сте човекът, когото търся.
— Какви доказателства да ви дам?
— Познавахте ли в 1814 или 1815 един моряк на име Дантес?
— Дантес!… Дали познавам клетника Едмон! Хубава работа. Та той беше дори един от най-добрите ми приятели! — извика Кадрус и силна червенина заля лицето му, докато ясните и спокойни очи на абата сякаш се разширяваха, за да обхванат с един поглед целия събеседник.
— Да, мисля действително, че се наричаше Едмон.
— Дали малкият се наричаше Едмон? Хубава работа! Това е също тъй вярно, както и че аз се наричам Гаспар Кадрус. И какво е станало, господин абате, с клетия Едмон? — продължаваше ханджията. — Познавахте ли го вие? Жив ли е още? Свободен ли е? Щастлив ли е?
— Умря в затвора, по-отчаян и по-нещастен от каторжниците, които мъкнат веригите си в Тулонската каторга.
Смъртна бледност смени залялата лицето на Кадрус руменина. Той се извърна настрана и абатът го видя как изтрива една сълза с крайчеца на червената кърпа, вързана на главата му.
— Клетото момче! — пошепна Кадрус. — На, ето ви още едно доказателство в потвърждение на думите ми, господин абате, че добрият бог е добър само за лошите. Ах — продължи Кадрус с цветистия език на южняците, — светът става от ден на ден по-лош, дано от небето вали два дни огън и жупел, и да се свърши всичко!
— Види се, вие от сърце сте обичали този момък? — попита абатът.
— Да обичах го силно — рече Кадрус, — макар да ме гризе съвест, че веднъж завидях на щастието му. Но после, кълна ви се, да не се казвам Кадрус, ако лъжа, много съжалявах за нещастната му участ.
Настъпи минута мълчание, през която абатът не откъсваше втренчения си поглед от подвижното лице на ханджията.
— А вие познавахте ли клетото момче? — продължи Кадрус.
— Бях повикан на смъртното му ложе и му дадох последните утешения на вярата — отговори абатът.
— А от какво умря той? — попита Кадрус със задавен глас.
— Че от какво умират в затвора на трийсет години, ако не от самия затвор?
Кадрус избърса потта, която течеше по челото му.
— Най-страшното е — подзе абатът, — че Дантес на смъртното си ложе ми се закле в Христа, чиито нозе целуваше на разпятието, че не знае истинската причина за хвърлянето му в затвора.
— Вярно, вярно — прошепна Кадрус, — той не можеше да знае това; не, господин абате, клетото момче не е лъгало.
— И затова ми възложи да изясня нещастието му, което сам не е могъл да изясни, и да възстановя честта на името му, ако то е било опетнено.
И погледът на абата, все по-втренчен и по-втренчен се впи в помръкналото изведнъж лице на Кадрус.
— Един богат англичанин — продължи абатът, — негов другар по нещастие, пуснат от затвора при втората реставрация, притежавал диамант на голяма стойност. На излизане от затвора той подарил този диамант на Дантес от благодарност за това, че при едно заболяване се грижил за него като за брат. Дантес, вместо да подкупи тъмничарите, които впрочем са могли да вземат наградата и после да го предадат, пазел старателно скъпоценния камък в случай, че излезе от затвора; ако излезеше от затвора, той би осигурил съществованието си само с продажбата на този диамант.
— Наистина ли, както казвате — попита Кадрус с пламнали очи, — това е бил диамант с голяма стойност?
— Всичко е относително — подзе абатът: — с голяма стойност за Едмон, този диамант са оценявали на петдесет хиляди франка.
— Петдесет хиляди франка! — извика Кадрус. — Трябва да е бил голям колкото орех?
— Не чак толкова — рече абатът, — но вие сами можете да съдите, защото аз го нося със себе си.
Очите на Кадрус сякаш търсеха под дрехите на абата камъка.
Абатът извади от джоба си кутийка от черен сахтиян, отвори я и поднесе към изумените очи на Кадрус искрящото чудо, сложено на един възхитително изработен пръстен.