— И това струва петдесет хиляди франка?
— Без пръстена, който сам струва доста скъпо — рече абатът.
И той затвори отново калъфчето и сложи в джоба си диаманта, който продължаваше да блести в съзнанието на Кадрус.
— Но как сте се сдобили с този диамант, господин абате? — попита Кадрус. — Нима Едмон ви направи свой наследник?
— Не наследник, а изпълнител на своето завещание. „Имах трима добри приятели и годеница — рече ми той, — и четиримата, уверен съм, съжаляват горчиво за мене: единият от тези добри приятели се наричаше Кадрус…“
Кадрус потрепера.
— „Другият — продължи абатът, сякаш не забеляза вълнението на Кадрус, — другият се наричаше Данглар; третият добави той, — макар и мой съперник, ме обичаше също…“
Дяволска усмивка освети лицето на Кадрус и той поиска да прекъсне абата.
— Почакайте рече абатът, — оставете ме да свърша и ако имате да ми кажете нещо, ще ми го кажете после. „Другият, макар и мой съперник, ме обичаше също и се наричаше Фернан; а моята годеница се казваше…“ аз не си спомням името на годеницата — рече абатът.
— Мерседес — рече Кадрус.
— Ах, да, точно така — подзе със сподавена въздишка абатът — Мерседес.
— И после? — попита Кадрус.
— Дайте ми шишето с вода — рече абатът.
Кадрус побърза да изпълни желанието му. Абатът наля вода в чашата си и отпи няколко глътки.
— Къде бяхме спрели? — попита той, като сложи чашата на масата.
— Годеницата се казваше Мерседес.
— Да, така. „Вие ще отидете в Марсилия…“ Това каза пак Дантес, разбирате, нали?
— Напълно.
— Ще продадете този диамант, ще разделите парите на пет части и ще ги раздадете на моите добри приятели, единствените същества, които ме обичаха на земята!
— Как на пет части? — рече Кадрус. — Вие ми назовахте само четирима души.
— Защото петият е умрял, както ми казаха… Петият беше бащата на Дантес.
— Уви, да — рече Кадрус, разкъсван от противоречиви страсти, — уви, да, клетият човек умря.
— Аз научих това събитие в Марсилия — отговори абатът, като се мъчеше да изглежда равнодушен, — но от деня на тази смърт беше минало толкова дълго време, че не можах да събера никакви подробности: знаете ли вие нещо за края на стареца?
— Че кой може да знае това по-добре от мене? — възкликна Кадрус. — Ние със стареца живеехме врата до врата… Ех, боже мой! Не мина и година от изчезването на сина му, и клетият старец умря.
— Но от какво умря той?
— Лекарите нарекоха болестта му… мисля, гастроентерит; хората, които го познаваха, казваха, че е умрял от скръб… а аз, който почти го видях как умира, казвам, че умря…
Кадрус се запъна.
— Умря от какво? — с мъчителна тревога попита свещеникът.
— Умря от глад!
— От глад ли? — извика абатът, като подскочи от столчето. — От глад! И последната твар не умира от глад! Кучетата, които скитат по улиците, намират винаги милосърдна ръка, която им хвърля късче хляб; а един човек, един християнин, е умрял от глад сред други хора, които също се наричат християни! Невъзможно, о, това е невъзможно!
— Казвам ви самата истина — отговори Кадрус.
— И правиш грешка — рече един глас от стълбата, — защо се бъркаш, дето не трябва?
Двамата мъже се обърнаха и видяха през перилата на стълбата болнавото лице на Карконтката; тя беше се довлякла тук от стаята си и подслушваше разговора им, седнала на най-горното стъпало, с глава, облегната на коленете.
— А ти защо се бъркаш, дето не трябва, жено? — рече Кадрус. — Господинът иска сведения, любезността налага да му ги дам.
— Да, ама благоразумието налага да не му ги даваш. Отгде знаеш с какво намерение иска да те разпитва той, глупако?
— С най-добро, госпожо, гарантирам за това — рече абатът. — Вашият съпруг няма защо да се страхува, стига да отговаря искрено.
— Знаем ги ние тези приказки! Започват с разни обещания, после се задоволяват да кажат, че няма защо да се страхуваш; после си отиват, без да изпълнят обещанието, и една хубава сутрин, кой знае откъде, върху тебе, сиромаха, се стоварва бедата.
— Бъдете спокойна, добра жено, бедата няма да се стовари върху вас заради мене, гарантирам ви.
Карконтката измърмори още нещо, което не можеше да се разбере, отпусна отново глава на коленете си и треперейки в треска, остави мъжа си да продължи разговора, като при това се стараеше да не изпусне нито дума.
Тогава абатът отпи няколко глътки вода и се съвзе.
— Но мигар нещастният старец — подхвана отново той — е бил така изоставен от всички, че е умрял от такава смърт?
— О, не, господин абате — отговори Кадрус, — каталанката Мерседес и господин Морел не го изоставиха; но клетият старец изведнъж намрази дълбоко Фернан, същия оня — добави Кадрус с присмехулна усмивка, — когото Дантес е нарекъл пред вас свой приятел.