— А не му ли е бил приятел? — попита абатът.
— Гаспар, Гаспар! — пошепна жената горе от стълбата. — Внимавай какво казваш!
Кадрус махна нетърпеливо с ръка и не удостои жена си с отговор.
— Може ли да бъдеш приятел на човека, чиято жена пожелаваш? Дантес от добросърдечие е нарекъл всички тези хора свои приятели… Клетият Едмон! Впрочем по-добре, че не е знаел нищо; трудно е щяло да бъде за него да им прости в часа на смъртта… И каквото и да казват — продължи Кадрус със своя език, нелишен от груба поезия, — аз се страхувам повече от проклятието на умрелите, отколкото от омразата на живите!
— Глупак! — рече Карконтката.
— А знаете ли вие — продължи абатът — какво е направил Фернан против Дантес?
— Дали знам, има си хас.
— Говорете тогава.
— Гаспар, върши, каквото щеш, ти си си господар — обади се жената, — но ако ми вярваш, по-добре е да си мълчиш.
— Този път ти си май права, жено — рече Кадрус.
— И тъй, вие не искате да кажете нищо? — подзе абатът.
— Каква полза! — въздъхна Кадрус. — Ако момъкът беше жив и дойдеше при мене да узнае един път завинаги кои са му приятели и кои врагове, тогава друга работа; но той, както ми казахте вие, е в земята, той не може вече да мрази, не може вече да мъсти, затуй да турим пепел на всичко това.
— Тогава искате ли — попита абатът — да дам на тези хора, които смятате за недостойни и лъжливи приятели, наградата, предназначена за преданата дружба?
— Вярно, не бива — рече Кадрус. — Пък и какво би значело за тях сега наследството на клетия Едмон! Капка в морето!
— Да не говорим за това, че тези хора могат да те смажат само с един пръст — рече жената.
— Така ли? Мигар тези хора са станали богати и могъщи?
— Та вие не знаете ли тяхната история?
— Не, разкажете ми.
Кадрус се замисли.
— Не, наистина рече той, това би било много дълго.
— Както искате, може и нищо да не казвате, приятелю мой — подхвана сега абатът с вид на пълно безразличие, уважавам вашите скрупули; вие постъпвате, както трябва да постъпи един истински добър човек; нека не говорим повече за това. Какво ми беше възложено? Да изпълня една формалност. И така, аз ще продам този диамант.
И той извади диаманта от джоба си, отвори кутийката и камъкът отново заблестя пред омаяните очи на Кадрус.
— Я ела да видиш, жено! — рече той с дрезгав глас.
— Диамант! — извика Карконтката, като стана и слезе с доста твърди стъпки по стълбата. — Какъв е този диамант?
— Мигар ти не чу, жено? — рече Кадрус. — Този диамант момъкът е завещал на нас: най-напред на баща си, на тримата си приятели Фернан, Данглар и мене, и на годеницата си Мерседес. Диамантът струва петдесет хиляди франка.
— Ох, какъв хубав камък! — рече тя.
— Така значи, една пета от тези пари се пада на нас? — попита Кадрус.
— Да — отговори абатът, — а освен това и дялът на бащата на Дантес, който смятам в правото си да разделя между вас четиримата.
— А защо между четиримата? — попита Карконтката.
— Защото четирима са приятелите на Едмон.
— Не са приятели предателите! — глухо проломоти жената.
— Да, да, тъкмо това казвах и аз рече Кадрус — Да награждаваш предателството, а може би и престъплението, това е, кажи речи, грях, кажи-речи, светотатство.
— Вие сами искате това — отговори спокойно абатът, като пъхна диаманта в джоба на расото си; — сега дайте ми адресите на Едмоновите приятели, за да мога да изпълня последната му воля.
Пот падаше като град от челото на Кадрус; той видя как абатът стана, запъти се към вратата, за да погледне коня си, и се върна.
Кадрус и жена му се гледаха с неописуемо изражение на лицето.
— Диамантът би се паднал само на нас — рече Кадрус.
— Мислиш ли? — отговори жената.
— Един духовник няма да лъже.
— Прави, каквото щеш — рече жената, — аз не се бъркам.
И тя се заизкачва, зъзнеща, отново по стълбата; зъбите й тракаха въпреки страшната жега. На последното стъпало се спря за миг.
— Помисли хубаво, Гаспар! — рече тя.
— Аз реших — отвърна Кадрус.
Карконтката влезе с въздишка в стаята си, чуваше се как скърца потонът под стъпките й, докато тя се добира до креслото, дето се отпусна тежко.
— Какво сте решили? — попита абатът.
— Да ви разкажа всичко — отговори Кадрус.
— Правичката да си кажа, това е, струва ми се, най-доброто, което можете да сторите рече свещеникът, — не защото държа да узная онова, което бихте искали да скриете от мене; а защото ще бъде по-добре, ако ми помогнете да разделя наследството според волята на дарителя.