— Да, да почакаме — рече Данглар, — ако е невинен, ще го пуснат; виновен ли е, безполезно е да се излага човек за един съзаклятник.
— Тогава да вървим, не мога да остана повече тук.
— Да, ела — рече Данглар, зарадван, че ще има с кого да се връща, — ела и да ги оставим да се оправят, както могат.
Тръгнаха си; Фернан, станал отново опора на младата девойка, хвана Мерседес за ръката и я отведе към Каталаните; приятелите на Дантес поведоха от своя страна към Меланските алеи почти примрелия старец.
Скоро слухът, че Дантес е бил арестуван като бонапартистки агент, се пръсна из целия град.
— Бихте ли повярвали това, драги ми Данглар? — рече Морел, като настигна своя счетоводител и Кадрус, защото и той бързаше за града с надежда да получи непосредствено известие за Едмон от помощника на кралския прокурор господин дьо Вилфор, когото познаваше малко, — бихте ли повярвали това?
— Ами че, господине — отговори Данглар, — нали аз казах, че Дантес без всякаква причина се отби на остров Елба и този престой, знаете ли, ми се стори подозрителен.
— Но вие споделихте ли подозренията си с други освен с мен?
— За нищо на света, господине — добави съвсем тихо Данглар, — вие знаете добре, че заради вашия чичо господин Поликар Морел, който е служил при оня и не крие убежденията си, и вас подозират, че съжалявате за Наполеон. Би ме било страх да не навредя на Едмон, а после и на вас; има неща, които един подчинен е длъжен да каже на своя корабовладелец и да крие строго от другите.
— Правилно, Данглар, правилно! — рече корабовладелецът. — Вие сте честен момък; и аз предварително помислих за вас, в случай че клетият Дантес стане капитан на „Фараон“.
— Как тъй, господине?
— Да, аз попитах предварително Дантес какво мисли за вас и съгласен ли е да ви остави на вашия пост; не знам защо, стори ми се, че има известна студенина помежду ви.
— И какво ви отговори той?
— Че действително имало един случай — той не ми каза какъв, — когато той се провинил пред вас, но че всеки, който има доверието на корабовладелеца, има и неговото.
— Лицемер! — пошепна Данглар.
— Клетият Дантес! — рече Кадрус. — Наистина той беше прекрасен момък.
— Да — рече Морел, — но ето че сега „Фараон“ е без капитан.
— О, нека се надяваме — рече Данглар. — Ние ще можем да тръгнем едва след три месеца, до това време ще пуснат на свобода Дантес.
— Разбира се, но дотогава?
— А дотогава аз съм на вашите услуги, господин Морел — рече Данглар, — вие знаете, че умея да управлявам кораб не по-лошо от всеки капитан, изкарал дълъг курс; ще бъде дори по-изгодно да ме вземете, защото когато Едмон излезе от затвора, вие няма да има на кого да благодарите: той ще си заеме отново своето място, а аз моето, туйто.
— Благодаря, Данглар — рече корабовладелецът, — ето това наистина урежда всичко. Поемете тогава командуването, аз ви упълномощавам, и надзиравайте разтоварването: не бива работите да страдат, каквато и злополука да сполети отделните хора.
— Бъдете спокоен; но ще може ли поне да навестим добрия Едмон?
— Това ще ви кажа ей сега, Данглар; ще се опитам да говоря с господин дьо Вилфор и да ходатайствувам пред него в полза на затворника. Знам добре, че е отявлен роялист, но дявол да го вземе, макар и да е роялист и кралски прокурор, той е все пак човек и не мисля, че е зъл.
— Не е зъл — рече Данглар, — но чувах, че бил честолюбив, а това е едно и също.
— Ще видим — рече Морел с въздишка, — идете на кораба, аз ще дойда при вас.
И той остави двамата приятели и се запъти към съдебната палата.
— Виждаш ли — рече Данглар на Кадрус — какъв обрат взима работата. Искаш ли още да се застъпиш сега за Дантес?
— Не, разбира се; но все пак страшно е, че една шега може да има такива последици.
— Че кой е направил това? Нито аз, нито ти, а Фернан. Ти нали знаеш, че аз хвърлих листа в един ъгъл, струва ми се дори, че го скъсах.
— Не, не — рече Кадрус. — О, колкото за това съм сигурен; виждам го и сега в ъгъла на беседката, целия смачкан, целия овалян, и много бих желал да е още там, където го виждам!
— Какво да се прави? Навярно Фернан го е прибрал, преписал го е или е дал да го препишат, Фернан дори сам може да не си е дал този труд; и аз мисля… боже мой, може би е изпратил собственото ми писмо! Добре, че си преправих почерка.
— Но знаеше ли ти, че Дантес заговорничи?
— Аз не знаех нищо. Както ти казах, мислех да си направя шега, не друго. Изглежда, като шута съм казал на смях истината.
— Все едно — продължи Кадрус, — бих дал много да не беше се случило това или поне да не бъда замесен в нищо. Ще видиш, че то ще ни донесе нещастие, Данглар!