— С какво според вас би могло да ми навреди? — попита Дантес. — Аз не знам дори какво носех и императорът ми зададе въпроси, каквито би задал на първия срещнат. Но, извинете — продължи Дантес, — ето карантинните и митнически чиновници идат; вие ще позволите, нали?
— Вървете, вървете да си гледате работата, драги ми Дантес.
Младият човек се отдалечи и щом се отдалечи, Данглар се приближи.
— Е, какво? — попита той. — Изглежда, той ви е обяснил добре защо е спрял в Порто Ферайо?
— Превъзходно, драги господин Данглар.
— Ах, толкова по-добре — отговори Данглар, — защото винаги е тежко да виждаш, когато приятел не изпълнява дълга си.
— Дантес е изпълнил своя — отговори корабовладелецът — и тук няма какво да се каже. Капитан Льоклер му е заповядал този престой.
— Стана дума за капитан Льоклер; не ви ли предаде той негово писмо?
— Кой?
— Дантес.
— На мене не! Имал ли е такова писмо?
— Стори ми се, че освен пакета капитан Льоклер му даде и едно писмо.
— За какъв пакет говорите, Данглар?
— Ами за пакета, който Дантес остави пътем в Порто Ферайо.
— Отде знаете, че е оставил пакет в Порто Ферайо?
Данглар се изчерви.
— Минавах пред вратата на капитана, която беше открехната, и видях как той даде пакета и писмото на Дантес.
— Не ми е казал нищо за тях — рече корабовладелецът, — но ако има писмо, той ще ми го предаде.
Данглар поразмисли.
— Тогава, господин Морел рече той, — моля ви, не казвайте това на Дантес; аз сигурно съм се излъгал.
В този миг момъкът се върна; Данглар се отдалечи.
— Е как, скъпи ми Дантес, свободен ли сте? — попита корабовладелецът.
— Да, господине.
— Бързо свършихте.
— Не, дадох на митничарите списъка на нашите стоки, а от пристанището изпратиха с лоцмана един човек, комуто предадох нашите книжа.
— Значи вие няма вече какво да правите тук?
Дантес хвърли бърз поглед около себе си.
— Не, всичко е в ред — рече той.
— Тогава можете ли да дойдете да обядвате с нас?
— Извинете, господин Морел, извинете, моля ви, аз трябва да видя най-напред баща си. Но все пак ви благодаря много за честта.
— Правилно, Дантес, правилно. Знам, че сте добър син.
— А… — попита Дантес с известно колебание — знаете ли дали е добре баща ми?
— Мисля, че е добре, драги ми Едмон, макар да не съм го виждал.
— Да, той си стои в стаичката.
— Това поне показва, че не се е нуждаел от нищо, докато ви е нямало.
Дантес се усмихна.
— Баща ми е горд, господин Морел, и дори да му е липсвало всичко, съмнявам се дали би поискал нещо от когото и да било на света освен от бога.
— И така, след като навестите баща си, разчитаме на вас.
— Извинете още веднъж, господин Морел, но след това посещение аз имам и друго, което не ми е по-малко присърце.
— Ах, наистина, Дантес; забравих, че в Каталаните ви очаква едно същество с не по-малко нетърпение от баща ви — хубавата Мерседес.
Дантес се усмихна.
— Виж ти! — рече корабовладелецът. — Не се учудвам сега, че тя дохожда три пъти да иска известия от мене за „Фараон“. Пусто да остане! Едмон, вие не сте за оплакване — имате една прекрасна приятелка!
— Тя не ми е приятелка — рече сериозно младият моряк, — тя ми е годеница.
— Понякога това е същото — засмя се корабовладелецът.
— Не за нас, господине — отговори Дантес.
— Хайде, хайде, драги Едмон — продължи корабовладелецът, — да не ви задържам вие така добре изпълнихте моите работи, че и аз трябва да ви дам достатъчно време да уредите своите. Имате ли нужда от пари?
— Не, имам цялата си заплата от пътуването, кажи-речи, от три месеца.
— Вие сте порядъчен момък, Едмон.
— Не забравяйте, че имам беден баща, господин Морел.
— Да, да, знам, че сте добър син. Идете да видите баща си; и аз имам син и бих се ядосал много на оня, който след тримесечна раздяла би му попречил да дойде при мене.
— Тогава позволявате ли? — рече младежът, като се поклони.
— Да, ако нямате нищо друго да ми кажете.
— Нямам.
— Капитан Льоклер, умирайки, не ви ли е давал писмо за мене?
— Беше му невъзможно да пише, господин Морел; но вашият въпрос ми напомня, че ще трябва да ви поискам петнайсетдневен отпуск.