— Тате! Мили ми тате!
Старецът извика и се обърна; после, видял сина си, падна в прегръдките му, целият разтреперан и бледен.
— Какво ти е, тате — извика момъкът уплашен, — да не си болен?
— Не, не, мили Едмон, сине мой, дете мое, не; но аз не те очаквах и радостта, вълнението, че те виждам пак така неочаквано… ах, боже мой, струва ми се, че ще умра!
— Успокой се, тате, аз съм, това съм аз! Всички казват, че радостта не може да навреди, и затова влязох, без да те подготвя. Хайде, усмихни ми се, вместо да ме гледаш така, с блуждаещи очи. Аз се върнах и ние ще бъдем щастливи.
— Ах, толкова по-добре, момчето ми! — подзе старецът. — Но как ще бъдем щастливи? Няма ли да ме напуснеш вече? Хайде, разкажи ми за щастието си!
— Да ми прости господ — рече момъкът, — загдето се радвам на едно щастие, построено върху нещастието на едно семейство! Но бог знае, че не съм искал това щастие; то дойде и аз нямам сила да скърбя: добрият капитан Льоклер умря, тате, и вероятно с покровителството на господин Морел аз ще заема неговото място. Разбирате ли, тате? Капитан на двайсет години! Със сто луидора заплата и дял в печалбите! Не е ли повече от онова, което може наистина да очаква един беден моряк като мене?
— Да, сине мой, да, наистина — рече старецът — това е щастие.
— Затова искам от първите получени пари да си купите малка къща с градинка, дето ще садите вашите скребъри, латинки и орлови нокти… Но какво ви е, тате, човек би помислил, че ви е зле?
— Почакай, почакай, ей сега ще мине!
И изгубил сили, старецът се люшна назад.
— Сега, сега! — рече момъкът. — Една чаша вино, тате; това ще ви съживи; къде слагате виното?
— Не, благодаря, не търси, няма нужда — рече старецът, като се опита да задържи сина си.
— Как не, как не, тате, кажете ми, къде е виното?
И той отвори два-три скрина.
— Излишно… — рече старецът — няма вече вино.
— Как, няма ли вече? — рече Дантес, побледнял също, като гледаше ту хлътналите бледи бузи на стареца, ту празните скринове. — Как, няма ли вече вино! Да не са ви липсвали пари, тате?
— Нищо не ми е липсвало, щом си с мене — рече старецът.
— Но — измънка Дантес, като изтриваше потта, която течеше по челото му, — но аз ви оставих двеста франка, когато заминавах преди три месеца.
— Да, да, Едмон, истина е; но ти беше забравил, заминавайки, малкия дълг към съседа Кадрус; той ми припомни за него, като ми каза, че ако аз не заплатя за тебе, той ще иде да си получи парите от господин Морел. Тогава, разбираш, от страх да не ти напакости това…
— Какво?
— Заплатих му.
— Но — извика Дантес — аз дължех сто и четиридесет франка на Кадрус!
— Да — измънка старецът.
— И вие му ги дадохте от двестате франка, които ви бях оставил?
Старецът кимна.
— Така че сте живели три месеца с шейсет франка! — прошепна младежът.
— Ти знаеш колко малко ми трябва — рече старецът.
— О, боже мой, боже мой, простете ми! — извика Едмон и се хвърли на колене пред стареца.
— Какво правиш?
— Ох, вие ми разкъсахте сърцето.
— Нищо! Ти си дойде — рече старецът усмихнат, — сега всичко е забравено, сега всичко е добре.
— Да, дойдох си — рече младежът, — дойдох си с хубаво бъдеще и някоя и друга пара. Вземете, тате — рече той, — вземете, вземете и пратете веднага да потърсят нещо.
И той изсипа на Масата от джобовете си дванайсетина жълтици, пет-шест монети от по пет франка и дребосък.
Лицето на стария Дантес просветля.
— Чие е това? — рече той.
— Ами мое… твое… наше… Вземи, купи провизии, бъди щастлив, утре ще има още.
— Полека, полека рече старецът, като се усмихваше, — с твое позволение аз ще харча с мярка: ако ме видят да купувам много неща наведнъж, ще помислят, че съм бил принуден да чакам завръщането ти, за да ги купя.
— Прави, както щеш; но най-напред наеми слугиня, тате; не искам вече да оставаш сам. В трюма имам едно ковчеже контрабандно кафе и чудесен тютюн, ще ти го донеса още утре. Но тихо, някой идва.
— Това е Кадрус; научил е за пристигането ти и иде сигурно да те поздрави с твоето щастливо завръщане.
— Ето още една уста, която казва едно нещо, докато сърцето мисли друго пошепна Едмон. — Но все едно, той е наш съсед и ни е услужил някога, да заповяда.
И наистина тъкмо Едмон довършваше думите си с нисък глас, и в рамката на вратата се появи черната брадата глава на Кадрус. Той беше двайсет и пет — двайсет и шест годишен човек; държеше в ръката си парче сукно, което, като шивач, се готвеше да превърне в ревер от дреха.
— Ех, ето че се върна, Едмон — рече той със силно подчертан марсилски акцент и широка усмивка, която откри белите му като слонова кост зъби.