— Както виждате, съседе Кадрус, готов съм да ви услужа, с каквото искате — отговори Дантес, като прикриваше несръчно студенината си под тази услужливост.
— Благодаря, благодаря; за щастие нямам нужда от нищо и дори понякога другите имат нужда от мене. (Дантес трепна.) Не казвам това за тебе, момко; заех ти пари, ти ми ги върна; така е между добри съседи и ние сме си уредили сметката.
— Ние никога не сме се изплатили към тези, които са ни помогнали — рече Дантес, — защото и когато вече не им дължим пари, дължим им благодарност.
— Защо да говорим за това! Миналото си е минало. Да говорим за щастливото ти завръщане, момко. Бях отишъл ей така на пристанището да потърся кафяво сукно и срещнах приятеля Данглар.
„— Ти в Марсилия ли си?
— Ами да, както виждаш — отговори той.
— Мислех, че си в Смирна.
— Можех и да бъда, защото ида оттам.
— А къде е нашият Едмон?
— Сигурно при баща си — отговори Данглар.“ — И ето аз дойдох — продължи Кадрус — да стисна с радост ръката на един приятел!
— Добрият Кадрус — рече старецът, — той ни обича толкова много.
— Разбира се, че ви обичам и ви почитам освен това, защото честните хора са малко! Но ти, изглежда, си забогатял, момко? — продължи шивачът, като погледна под око шепата злато и сребро, оставена от Дантес на масата.
Младежът забеляза алчността, която освети като светкавица черните очи на съседа им.
— Ех, боже мой — рече нехайно той, — тия пари не са мои; казах на тате, че ме е страх да не му е липсвало нещо в мое отсъствие, и за да ме успокои, той изпразни кесията си на масата. Хайде, тате — продължи Дантес, — приберете тези пари в касичката си; освен ако трябват на съседа Кадрус, в такъв случай те са на негово разположение.
— Не, момко — рече Кадрус, — не се нуждая от нищо и, слава богу, занаятът храни майстора. Запази си парите, запази ги: човек няма никога излишни; но аз при все това ти благодаря за твоето предложение, все едно че съм се възползувал от него.
— Аз от сърце — рече Дантес.
— Не се съмнявам. И така ти, какъвто си мил, сега си в най-добри отношения с господин Морел.
— Господин Морел винаги е бил много добър към мене — отговори Дантес.
— В такъв случай си сбъркал, като си отказал да обядваш с него.
— Как е отказал да обядва с него? — намеси се старият Дантес. — Мигар той те покани на обед?
— Да, тате — рече Едмон, като се усмихваше на учудването, което беше предизвикала у баща му отдадената му необикновена чест.
— А защо отказа, сине? — попита старецът.
— За да дойда по-скоро при тебе, тате — отговори момъкът. — Бързах да те видя.
— Това ще да е разсърдило добрия господин Морел — подзе Кадрус. — И когато човек се стреми да стане капитан, грешка е да противоречи на своя господар.
— Обясних му причината за моя отказ — възрази Дантес — и той, надявам се, я разбра.
— Ах, за да стане човек капитан, трябва да се докарва пред господарите си.
— Надявам се да стана капитан и без това — отговори Дантес.
— Толкоз по-добре, толкоз по-добре! Това ще зарадва всичките ти стари приятели и аз знам едно лице там, зад цитаделата на Сен Никола, което ще бъде особено доволно.
— Мерседес ли? — попита старецът.
— Да, тате — подзе Дантес, — и сега, когато съм ви видял, сега, когато знам, че сте добре и имате всичко необходимо, аз ще ви поискам позволение да посетя Каталаните.
— Иди, дете мое — рече старият Дантес, — и нека бог те благослови с твоята жена, както ме е благословил с моя син.
— Негова жена! — рече Кадрус. — Как бързате, татко Дантес: тя не е още негова жена, струва ми се!
— Не, но по всяка вероятност отговори Едмон — няма да закъснее да ми стане жена.
— Както и да е, както и да е — рече Кадрус, — добре направи, че побърза, момко.
— Защо?
— Защото Мерседес е хубава мома, а на хубавите моми не им липсват изгорници; особено тази — с дузини се увъртат около нея.
— Наистина — рече Едмон с усмивка, под която прозираше леко безпокойство.
— Ох, да — продължи Кадрус, — и даже добри кандидати за женитба; но, разбираш сам, ти ще станеш капитан, от тебе надали ще се откажат.
— Значи — подзе Дантес с усмивка, под която едва прикриваше безпокойството си, — ако не бях капитан…
— Е! Е! — рече Кадрус.
— Хайде, хайде — рече момъкът, — аз имам по-добро мнение от вас за жените изобщо и особено за Мерседес и съм убеден, че стана ли капитан или не, тя ще ми остане вярна.
— Толкоз по-добре, толкоз по-добре — рече Кадрус; — когато човек се жени, хубаво е винаги да има вяра; но все едно, слушай, момко, не губи време, иди да й обадиш за пристигането си и да споделиш с нея надеждите си.