— Отивам — рече Едмон.
Той прегърна баща си, кимна на Кадрус и излезе.
Кадрус постоя още малко; после, като се сбогува със стария Дантес, слезе също и се върна при Данглар, който го чакаше на ъгъла на улица Сенак.
— Какво — рече Данглар, — видя ли го?
— Ей сега го оставих — рече Кадрус.
— Каза ли ти за надеждата си да стане капитан?
— Каза за това, като че е вече станал.
— Търпение! — рече Данглар. — Много бърза, струва ми се.
— Ами, изглежда, господин Морел му е обещал.
— Така че, много весел ли е?
— Дори нахален; предложи ми вече услугите си, като че е някаква голяма особа; предложи ми пари, като че е банкер.
— И вие отказахте?
— Точно така; макар да можех да приема, тъй като аз съм му дал в ръката първите сребърни монети, които е видял. Но сега господин Дантес няма да има вече нужда от никого, скоро ще стане капитан.
— Чакай рече Данглар, — той не е още капитан.
— Бога ми, добре ще е, ако не стане — рече Кадрус, — че инак с него няма да може да се говори.
— Ако ние поискаме — рече Данглар, — той ще си остане това, което е, а може да стане и по-малко от това.
— Какво казваш?
— Нищо, приказвам си. А още ли е влюбен в хубавата каталанка?
— До лудост. Отиде при нея; но или се лъжа много, или го чака неприятност от тази страна.
— Говори по-ясно.
— Защо?
— Това е по-важно, отколкото мислиш. Нали не обичаш Дантес?
— Не обичам надутите хора.
— Тогава кажи ми какво знаеш за каталанката.
— Не знам нищо положително; видях само неща, които, както ти казах, ме карат да мисля, че бъдещият капитан ще си има неприятности на пътя за Старата болница.
— Какво си видял? Хайде, казвай.
— Видях, че всеки път, когато Мерседес идва в града, придружава я един едър здравеняк каталанец, черноок, червендалест, много мургав, много горещ, когото тя нарича свой братовчед.
— Ах, вярно! И мислиш ли, че този братовчед се увърта около нея?
— Допускам: какво, дявол го взел, може да прави един едър момък на двайсет-двайсет и една година с една хубава мома на седемнайсет?
— И казваш, че Дантес отишъл в Каталаните?
— Тръгна преди мене.
— Ако ние отидем също натам, можем да се спрем в „Резерв“ и докато пием чаша малагско вино, ще чакаме новини.
— А кой ще ни ги даде?
— Ние ще сме на пътя и ще видим по лицето на Дантес какво се е случило.
— Да вървим — рече Кадрус, — но ти плащаш, нали?
— Разбира се — отговори Данглар.
И с бързи крачки двамата се запътиха към посоченото място. Когато пристигнаха там, поръчаха една бутилка и две чаши.
Чичо Памфил беше видял да минава Дантес само преди десет минути.
Уверени, че Дантес е в Каталаните, те седнаха под току-що покаралите листа на яворите и смоковниците, в чиито клони весел орляк от птици посрещаше с песен един от първите хубави дни на пролетта.
(обратно)III. КАТАЛАНИТЕ
На сто крачки от мястото, дето двамата приятели с втренчен в кръгозора поглед и наострено ухо пиеха искрящото малгско вино, зад един гол и разяден от слънцето и мистрала рид се издигаше селото Каталаните.
Един ден група тайнствени преселници тръгнали от Испания и се спрели на тази ивица от суша, където са и досега. Те дошли кой знае откъде и говорели на непознат език. Един от водачите, който разбирал провансалски, помолил марсилската община да им отстъпи този гол и безводен нос, на който, както древните мореплаватели, те изтеглили ладиите си. Молбата му била удовлетворена и три месеца след това около дванайсетте или петнайсетте ладии, които докарали тези скитници от морето, се издигнало малко село.
Това чудновато и живописно полумавританско-полуиспанско село ние виждаме днес населено от потомците на тези хора, които говорят на езика на бащите си. В продължение на три-четири века те са останали верни на този малък нос, на който са кацнали като ято морски птици, без да се смесват никак с марсилското население, като се женят помежду си и пазят обичаите и носията на родината си, както са запазили и езика й.
Нека нашите читатели ни последват през единствената улица на това малко село и влязат с нас в една от тези къщи, на които слънцето е дало отвън хубавия цвят на повехнали листа, присъщ на паметниците на този край, и които отвътре са боядисани с онази бяла боя, която е единственото украшение на испанските розариа2.
Хубава мома с черни като катран коси, с кадифени като на газела очи стоеше права, облегната на оградата, и мачкаше между тънките си, изваяни сякаш от някой античен ваятел пръсти едно невинно изтравниче; тя късаше цветовете му и част от тях бяха осеяли вече земята; ръцете й заголени до лакътя, потъмнели от загар, но сякаш моделирани по ръцете на Милоската Венера, трептяха от трескаво нетърпение, а нейният гъвкав и извит крак тупаше по земята, така че се очертаваше чистата, горда и смела форма на целия й крак, обут в червен памучен чорап със сиви и сини шарки.