Стъпките се спряха на вратата, те бяха двойни. Дантес разбра, че са дошли за него двамата гробари. Догадката му се превърна в увереност, когато чу шума от поставената на пода носилка.
Вратата се отвори, мъждива светлинка стигна до очите на Дантес. През платното, което го покриваше, той видя как две сенки се приближиха до леглото.
Трета стоеше на вратата с фенер в ръка. Гробарите хванаха чувала, всеки за своя край.
— Старецът беше мършав, а гледай колко е тежък! — рече единият от тях, като повдигна Дантес за главата.
— Разправят, че с всяка година към тежестта на костите се прибавя по половин фунт — рече другият, като го хвана за краката.
— Приготви ли клупа? — попита първият.
— Защо ще мъкнем излишна тежест — рече вторият, — ще го направя там.
— Прав си; да вървим тогава.
„Какъв е този клуп?“ — попита се Дантес.
Вдигнаха мнимия мъртвец от леглото. Едмон се изпъваше, за да играе по-добре ролята си на умрял. Сложиха го на носилката и шествието, осветено от пазача с фенера отпред, завъзлиза по стълбата.
Изведнъж свежият и остър нощен въздух облъхна Дантес. Той позна мистрала. Това внезапно усещане беше изпълнено едновременно с наслада и тревога.
Носачите извървяха двайсетина крачки, после се спряха и сложиха носилката на земята.
Един от носачите отиде настрана и Дантес чу как обущата му отекнаха по плочите.
„Къде ли съм?“ — попита се той.
— Знаеш ли, че съвсем не е лек! — рече оня, който беше останал при Дантес, като седна на ръба на носилката.
Първата мисъл на Дантес беше да изскочи от чувала, за щастие се въздържа.
— Че посвети ми де, говедо — рече носачът, който беше отишъл настрана, — или няма да намеря никога това, което търся.
Човекът с фенера се подчини, макар нареждането да беше изразено не много прилично.
„Какво ли търси? — попита се Дантес. — Сигурно лопата.“
Радостно възклицание възвести, че гробарят е намерил това, което търсеше.
— Най-сетне — рече другият, — ама зор видя.
— Да — отговори първият, — но той нищо не е загубил от чакането.
При тези думи той се приближи до Едмон, който чу как сложиха до него някакъв тежък и кънтящ предмет; в същата минута въже обви и стегна краката му до болка.
— Е, върза ли го? — попита вторият гробар.
— И как още — рече другият, — гарантирам.
— Тогава — марш.
И повдигнатата носилка продължи своя път.
Извървяха петдесетина крачки, после се спряха, за да отворят една врата, после отново тръгнаха. Шумът на вълните, които се разбиваха в скалите, на които е построен замъкът, достигаше все по-ясно до ушите на Дантес, колкото по-напред отиваха.
— Лошо време! — рече един от носачите. — Неприятно е да бъдеш сред морето в такава нощ.
— Да, има голяма опасност абатът да се поизмокри — рече другият и те се закикотиха високо.
Дантес не разбра добре шегата, но при все това косите му настръхнаха.
— Добре, ето че стигнахме — подзе първият.
— По-нататък, по-нататък — рече другият, — ти знаеш добре, че миналия път оня не достигна, разби се в скалите и управителят на другия ден ни нарече безделници.
Извървяха още четири-пет крачки, като се изкачваха все по-нагоре, после Дантес усети, че го хващат за главата и за краката и го люлеят.
— Едно — рекоха гробарите.
— Две. Три!
В същото време Дантес почувствува, че го хвърлят в някаква огромна празнота, че прекосява въздуха като ранена птица и пада, пада в смразяващ сърцето му уплах. Макар нещо тежко да го теглеше надолу, ускорявайки бързия му полет, стори му се, че пада цяла вечност. Най-сетне със страхотен шум той се заби като стрела в ледената вода и изпусна вик, задавен тутакси от потъването.
Дантес беше хвърлен в морето и една желязна топка от трийсет и шест фунта, завързана за краката му, го теглеше към дъното.
Морето е гробището на замъка Иф.
(обратно)XXI. ОСТРОВ ТИБУЛАН
Дантес, замаян, почти задушен, съумя все пак да сдържи дъха си и тъй като в дясната си ръка, готов за всичко, държеше своя нож, той бързо разпра чувала, подаде си ръката, после главата; но въпреки усилията си да вдигне желязната топка тя продължаваше да го влече надолу; тогава се сви, напипа въжето, с което бяха вързани краката му, и с последно усилие го разсече тъкмо когато вече се задушаваше; като се оттласна с крака, той изплува леко на повърхността на морето, докато желязната топка влечеше в незнайните му глъбини грубото платно, насмалко не станало негов саван.