Выбрать главу

Младият каталанец яростно сви юмруци.

— Разбирам ви, Фернан: вие искате да му отмъстите, загдето не ви обичам; вие искате да кръстосате каталанския си нож с камата му! До какво ще ви доведе това? Да загубите приятелството ми, ако сте победен, да видите как се променя приятелството ми в омраза, ако сте победител. Вярвайте ми, да търсите свада с един човек е лошо средство да се харесате на жената, която обича този човек. Не, Фернан, не се отдавайте на лошите си мисли. Щом не можете да ме имате за жена, задоволете се да ме имате за приятелка и сестра; пък почакайте — додаде тя със замъглени и измокрени от сълзи очи, — почакайте, Фернан: преди малко казахте, че морето е коварно, а ето вече четири месеца, откак е тръгнал; през тези четири месеца аз наброих много бури!

Фернан остана равнодушен; той не пожела да изтрие сълзите, които се ронеха по бузите на Мерседес; а за всяка от тези сълзи би дал чаша своя кръв; но тези сълзи течаха за друг.

Той стана, разходи се из колибата и се спря пред Мерседес с мрачен поглед и свити пестници.

— Вижте, Мерседес — рече той, — още веднъж отговорете: решено ли е?

— Обичам Едмон Дантес — рече спокойно момата — и никой друг освен Едмон няма да бъде мой съпруг.

— И ще го обичате винаги?

— Докато съм жива.

Фернан наведе глава, отчаян, изпусна една въздишка, която приличаше на стон; после, като вдигна изведнъж чело, рече със стиснати зъби и полуразтворени ноздри:

— Ами ако е умрял?

— Ако е умрял, и аз ще умра.

— Ами ако ви е забравил?

— Мерседес — извика един весел глас отвън — Мерседес!

— Ах! — извика младата мома, като се изчерви от радост и скочи от любов. — Виждаш, че не ме е забравил, ето иде!

Тя се спусна към вратата и като я отвори, извика:

— Насам, Едмон! Аз съм тук.

Фернан, бледен и разтреперан, се стъписа като пътник, видял змия, и натъкнал се на стола си, се отпусна на него.

Едмон и Мерседес стояха прегърнати. Жаркото слънце на Марсилия, което проникваше през разтворената врата, ги заливаше с вълна от светлина. От начало те не виждаха нищо наоколо си. Безкрайното щастие ги отделяше от света и те говореха с несвързани думи, изблик на такава жива радост, че наподобяваха израз на болка.

Изведнъж Едмон зърна мрачното лице на Фернан, което се открояваше в сянката бледо и заплашително; несъзнателно младият каталанец беше турил ръка на ножа, втикнат в пояса му.

— Ах! Извинявайте — рече Дантес, като свъси вежди също, — не забелязах, че сме трима. — После, обърнат към Мерседес, попита: — Кой е този господин?

— Този господин ще бъде най-добрият ви приятел, Дантес, защото е мой приятел, той е мой братовчед, мой брат; той е Фернан; след вас, Едмон, обичам него най-много на света; не го ли познахте?

— Ах, да — рече Едмон.

И без да изпусне ръката на Мерседес, която стискаше в едната ръка, той протегна сърдечно другата на каталанеца.

Но вместо да отговори на това приятелско движение, Фернан остана ням и неподвижен като статуя.

Тогава Едмон премести изпитателния си поглед от развълнуваната и трепереща Мерседес върху мрачния и застрашителен Фернан.

И този едничък поглед му обясни всичко.

Гняв сбърчи челото му.

— Не знаех, когато бързах толкова да дойда при тебе, Мерседес, че ще намеря враг.

— Враг ли? — извика Мерседес и стрелна с гневен поглед своя братовчед. — Враг у мене, казваш, Едмон! Ако мислех така, щях да те взема подръка и щях да ида в Марсилия, да оставя къщата и да не се върна вече в нея никога.

Очите на Фернан светнаха.

— И ако с тебе се случеше нещастие, мой Едмон — продължи тя със същото неумолимо хладнокръвие, което показваше на Фернан, че младата мома беше прочела до дъно зловещата му мисъл, — ако с тебе се случеше нещастие, щях да се изкача на нос Моржион и щях да се хвърля с главата надолу върху скалите.

Фернан побледня ужасно.

— Но ти се лъжеш, Едмон — добави тя, — тук ти нямаш враг; тук е само Фернан, моят брат, и той ей сега ще ти стисне ръка като на предан приятел.

При тези думи младата мома впери повелителен поглед в каталанеца, който, сякаш омаян от този поглед, се приближи бавно до Едмон и му протегна ръка.

Омразата му като немощна, макар и яростна вълна се разби във властта, която тази жена имаше над него.

Но едва се докосна до ръката на Едмон, почувствува, че е направил всичко, което можеше, и изскочи вън от къщи.

— Ох! — викаше той, като тичаше като обезумял, заровил ръце в косите си. — Ох, кой ще ме избави от този човек? Горко ми, горко ми!

— Хей, каталанецо, хей, Фернан, къде тичаш? — чу се един глас.

Момъкът се спря отведнъж, огледа се и видя Кадрус, седнал с Данглар до една маса под свод от клони.