Младият човек отиде при кормилото, провери с лек натиск дали корабът му се подчинява и като видя, че макар и да не е съвсем отзивчив, все пак не се противи, изкомандува:
— На брасите и булините!
Четиримата моряци, от които се състоеше екипажът, се затекоха по местата си, докато капитанът ги следеше.
— Тегли! — продължи Дантес.
Моряците изпълниха командата с доста голяма точност.
— А сега завържи:
Тази заповед беше изпълнена, както и първите две, и малкият кораб, без да криволичи вече, се насочи към остров Рион, близо до който мина, както беше предсказал Дантес, като го остави отдясно на двайсетина разтега.
— Браво! — рече стопанинът на кораба.
— Браво! — повториха моряците.
И всички изгледаха учудено този човек, в чийто поглед се беше пробудил ум, а в тялото — сила, неподозирани у него.
— Ето виждате — рече Дантес, като остави кормилото, — аз мога да ви бъда полезен поне през пътуването. Ако не съм ви нужен в Ливорно, оставете ме там, а от първата ми заплата аз ще ви платя за храната и дрехите, които ще ми дадете.
— Добре, добре — рече стопанинът, — ще се погодим, стига да не поискате много.
— Един моряк струва колкото друг — рече Дантес. — Ще ми платите толкова, колкото на другите.
— Не е справедливо — рече морякът, който беше измъкнал Дантес от морето, — вие знаете повече от нас.
— А ти за какъв дявол се бъркаш тук? Какво те засяга това, Джакопо? — рече стопанинът. — Всеки е свободен да се наеме за такава сума, за каквато му се ще.
— Вярно — отвърна Джакопо, — аз просто така казах.
— Ти по-добре дай на този честен момък, който е съвсем гол, панталони и блуза, ако имаш излишни.
— Излишна блуза нямам — рече Джакопо, — но имам риза и панталони.
— Само това ми трябва — рече Дантес, — благодаря, приятелю.
Джакопо се мушна в люка и след минута се върна с дрехите, които Дантес навлече с неописуема радост.
— Сега трябва ли ви още нещо? — попита капитанът.
— Парче хляб и още една глътка от прекрасния ром, който вече опитах; отдавна не съм турял нищо устата си.
Действително той не беше ял от четиридесет часа. На Дантес донесоха парче хляб, а Джакопо му подаде манерката.
— Кормилото наляво! — извика капитанът, като се обърна към кормчията.
Дантес хвърли поглед натам и рече да поднесе манерката към устата си, но манерката се спря на половината път.
— Я виж! — рече капитанът. — Какво става в замъка Иф.
Едно бяло облаче, привлякло вниманието на Дантес се появи над зъбците на южния бастион на замъка Иф.
Една секунда след това екотът на далечен топовен изстрел долетя до палубата на тартаната.
Моряците вдигнаха глави и се спогледаха.
— Какво значи това? — попита капитанът.
— Някой затворник ще да е избягал тази нощ — рече Дантес, — затова вдигат тревога.
Стопанинът на кораба хвърли поглед към младия човек, който, след като каза тези думи, поднесе манерката към устата си; но Дантес посмукваше от напитъка с такова спокойствие и задоволство, че стопанинът, дори ако беше заподозрял нещо, подозрението само блесна в ума му и тозчас загасна.
— Дяволски силен ром — рече Дантес, като изтриваше с ръкава на ризата челото си, по което се струеше пот.
— Ако е той — промърмори стопанинът, като го изгледа, — толкоз по-добре; спечелих един юнак.
Под предлог, че е уморен, Дантес поиска разрешение да седне до кормилото. Кормчията, зарадван на смяната, попита с поглед капитана, който му направи знак с глава да предаде кормилото на своя нов другар.
Настанен така до кормилото, Дантес можеше спокойно да гледа към Марсилия.
— Каква дата сме днес? — попита Дантес Джакопо, който приседна до него, когато замъкът Иф се изгуби от очи.
— Двайсет и осми февруари — отговори Джакопо.
— Коя година? — попита пак Дантес.
— Как коя година? Вие питате коя година ли?
— Да — отговори Дантес, — питам ви коя година.
— Забравили ли сте в коя година живеем!
— Какво да се прави? Аз толкова се изплаших нощес — рече през смях Дантес, — че едва не си изгубих ума; така че всичко щукна от паметта ми: затова ви питам, 28 февруари коя година?
— 1829 година — рече Джакопо.
Бяха минали ден по ден четиринайсет години от арестуването на Дантес.
Той беше влязъл деветнайсетгодишен в замъка Иф, а излизаше от него трийсет и три годишен.
Скръбна усмивка мина по устните му; той се запита какво ли е станало през това време с Мерседес, която го е смятала вероятно за умрял.
После светкавица на омраза пламна в очите му, като си помисли за тримата мъже, на които дължеше това дълго и толкова жестоко затворничество.