— Не… за Бога…не!
Преодолял слабостта си с едно свръхнапрежение на волята, той се изправи, взе отново инициативата и каза с нервен тон:
— Аз забравих, мадам. Ако споменът за тази среща беше приятен, то споменът за втората го заличи.
— И този втори път, господине?…
— Той бе в началото на следващата година във Версай, където придружавах френските пълномощници. Те бяха натоварени да водят преговорите за мир след поражението. Забелязах ви в едно кафене, седнала пред маса, пиеща и смееща се в компания на германски офицери. Единият от тях беше адютант на Бисмарк. Този ден разбрах ролята ви в Тюйлери и на кого бяхте емисар.
С горните изявления перипетиите на един бурен живот бяха разбудени за по-малко от десет минути. Никакви предположения, никакви логически експерименти, никакво излишно красноречие за налагане на необясними тези. Нищо освен факти. Нищо освен доказателства: кратки, силни като удари с юмрук. Те оборваха защитата на младата жена, спомените за която водеха началото си отпреди повече от един век! Фантастика? Хипноза? Дали тя беше казала вече всичко?
Раул д’Андрези бе много изненадан. Сцената му приличаше на роман или по-скоро на фантастична мелодрама, игра на затъмнена сцена. Заговорниците му изглеждаха като хора вън от реалното време — те слушаха всички тези истории, като че ли за тях имаха стойността на безспорни факти. Разбира се, Раул не игнорираше умствената посредственост на събраните провинциални благородници, последни остатъци от една минала епоха. Но как беше възможно — все пак те бяха трезви хора — да приписват тези престъпления, случили се преди толкова години, на тази млада жена? Ако бяха доверчиви и не дотам умни, нямаха ли очи да гледат?
Застанала сама срещу враговете си, Калиостро се държеше повече от странно. Защото почти пълното мълчание, в което беше потънала, не беше ли потвърждаване на фактите и полупризнаване на вината? Не се ли беше вече решила да разруши легендата за вечната младост, за която бе слушала благосклонно досега и като че ли съвпадаше с нейните по-нататъшни намерения? Не съзнаваше ли страшната опасност, която висеше над главата й, или считаше пялата постановка за една обикновена шега?
— Това бе миналото — завърши барон д’Етижу. — Не наблегнах на междинните епизоди, които го свързват с настоящето. Всичко за миналото, когато Жозефин Балзамо графиня дьо Калиостро беше забъркана задкулисно в една трагедия, по-право в една ужасна драма, защото по един или друг начин тя беше взела участие във всички гибелни за страната ни събития — на бонапартизма, в Панамската криза и пр. Ще отбележа, че ние имаме сведения само за секретната роля, която е изпълнявала. Минаваме по-нататък. Още една дума, все пак. Госпожо, след като ви запознахме с нашите документи, няма ли да кажете нещо?
— Да, ще кажа — отговори тя.
— Говорете тогава.
Младата жена започна да говори със същата малко подигравателна интонация:
— Бих искала да знам, защото, както изглежда, правите от този така наречен процес, един процес, подобен на трибуналите на Светата инквизиция през Средните векове, дали смятате всичко изнесено досега за нещо сериозно? Считате ли за сериозни атаките и доказателствата си? Ако е така, следва да ме осъдите да бъда незабавно изгорена на клада като еретичка, като магьосница, като шпионка и пр. и пр. — престъпления, които Светата инквизиция не прощаваше.
— На първия въпрос ще отговоря положително — отвърна Годфроа д’Етижу. — Вашите приключения бяха разказани, за да ви изяснят само положението, в което се намирате. Няколко щрихи за осветляване на картината, доколкото е възможно.
— Аха! Смятате, че сте осветили картината, доколкото е възможно?
— От наша гледна точка, да.
— Доста сте сдържани. Все пак, каква връзка виждате между описаните досега авантюри?
— Виждам я в три аспекта: първо — свидетелстваха всички хора, които тогава са ви срещали, второ — благодарение на показанията успяхме да доизясним вашия образ, трето — признахте почти всичко с високомерното си държание.
— Признала ли съм? Какво има да признавам?
— Ами… изнесеното досега. После, това което се е случило на гарата в Модена между вас и принц д’Аркол. Целия разговор.
— Добре — каза тя. — И какво от това?… После?
— После, ето три портрета, които са ваши. И трите, нали? Тя ги разгледа и отговори:
— Трите портрета са мои.
— Чудесно — каза Годфроа д’Етижу. — Първият е миниатюра, рисувана в Москва през 1816 година, на Жозефин графиня дьо Калиостро. Вторият е фотография и датира от 1870 година. Последният е правен неотдавна в Париж. Трите портрета са подписани от вас. Подписът е еднакъв. Почеркът също.