— Какво искате да докажете?
— Да докажа, че същата жена…
— Как една и съща жена — го прекъсна тя — може да запази в 1894 година лицето си от 1816 и 1870 година? Според вас аз съм се замразила на една и съща възраст! Да сте чували нещо за науката биология?
— Не се смейте, госпожо! В този момент смехът ви е отвратително богохулство!
Тя направи нетърпелив жест и удари по облегалката на скамейката.
— Хайде, господа, да свършваме вече с тази комедия! Какво има? За какво ме упреквате? Защо съм тук?
— Вие сте тук, госпожо, за да дадете отчет за престъпленията, които сте извършили.
— Какви престъпления?
— Заедно с моите другари бяхме дванадесет души. Дванадесет души, които преследваха една и съща цел. Сега сме само девет. Другите са мъртви, убити от вас.
Една лека сянка, която Раул д’Андрези успя мимоходом да долови, се спусна като облак и засенчи лицето на Джокондата. Но това беше само за част от секундата. После хубавото лице веднага прие обичайния си вид, като че ли нищо не беше казано. Изглеждате, че нищо не може да наруши невъзмутимото спокойствие на тази жена — дори ужасното обвинение, издигнато против нея, остана без последствие, независимо от язвителността на барона. На околните се струваше, че обикновените човешки чувства са й непознати, или по-добре казано, че тя външно не ги издаваше чрез признаци на недоволство, на възмущение, на ужас — всички, които разтърсват при подобно обвинение човешките същества. Какво самообладание! Виновна или не, тя мълчеше, чертите на лицето й оставаха непроменени. Никакъв знак, чрез който да се узнае дали това е от цинизъм или от пълна невинност.
Приятелите на барона стояха неподвижни, със затворени, каменни липа. Зад тях, скрил се напълно от погледа на Жозефин Балзамо, Раул забелязвате Боманян. Неговите ръце бяха подпрени на облегалката на стола, а дланите му скриваха напълно лицето. Но между цепнатините на пръстите очите изпускаха искри и бяха заковани в точката, където беше неприятелката.
Сред пълна тишина Годфроа д’Етижу прочете обвинителния акт, или по-право, трите акта за чудовищното обвинение в преднамерени убийства. Той го направи сухо, без излишни подробности, както се чете протокол.
Преди осемнадесет месеца, Дени Сент Обер, най-младият измежду нас, един ден е ловувал по своите земи в околностите на Хавър. Късно следобед той оставя своя арендатор и пазача на имението, които са го придружавали. Мята пушката си на рамо и отива на високите стръмни скали край брега, за да се любува на залеза на слънцето — как то потъва в морето. Той не се връща до настъпването на нощта. На следващия ден намират трупа му върху скалите, които морето открива при отлив.
Самоубийство? Дени Сент Обер беше богат, много здрав, винаги във весело настроение. Защо ще се самоубива? Престъпление? Тогава не се мислеше за престъпление. Следователно бе нещастен случай.
През юни, следващия месец — нов траур за нас, при аналогични обстоятелства. Жорж д’Есновал, при лов на чайки в една много ранна утрин на стръмните канари при Диеп, се подхлъзва върху водораслите по толкова нещастен начин, че главата му се удря в остра скала и той пада в безсъзнание. Няколко часа по-късно двама рибари го забелязват. Бил е мъртъв. Оставя вдовица с две малки дъщери.
Още един нещастен случай, нали? Да, нещастен за вдовицата, за двете сирачета, за фамилията… Но за нас? Беше ли възможно случайността на два пъти, по един и същ начин, да атакува малката група, която бяхме формирали? Дванадесет души приятели се сдружават, за да разкрият една голяма тайна и се стремят към целта си продължително време. Двама измежду тях са поразени. Не трябва ли да се предположи, че тук се крият престъпните намерения на някое лице, което, стремящо се към същата цел, е готово чрез убийства да пристъпи към елиминирането на малката група?
Принц д’Аркол бе този, който ни отвори очите и ни поведе по верен път. На принц д’Аркол му бе известно, че не сме единствените, които знаят за съществуването на тайната. Тоя знаеше, че по време на един сеанс при императрица Йожени е било напомнено за четирите тайни, предадени от граф Дьо Калиостро на неговите потомци, и че една от тях е точно тази, която ни интересува: тайната на канделабъра със седем поставки за свещи. Следователно не трябваше ли убийците да се търсят измежду тези, на които легендата е била известна или разказана?
Благодарение на големите възможности, с които разполагахме при провеждането на следствието, за петнадесет дни анкетата ни приключи. В частен хотел, на една глуха улица в Париж, се беше настанила дама на име Пелегрини. Тя живеела там много уединено и често изчезвала за цели месеци. Извънредно красива и с твърде дискретни обноски, за да минава незабелязана, тя понякога се назовавала с името графиня Дьо Калиостро — име, известно в средите, занимаващи се с вълшебство, окултизъм и черна магия.