Раул забеляза играта на Боманян и веднага си каза: „Това е смърт. Няма английски кораб. Има две лодки, от които едната пробита. Тя ще бъде оставена в морето далеч от брега. Графиня Дьо Калиостро ще изчезне, без никой да знае какво е станало.“
Двуличието на плана и коварният маниер, по който беше изложен, го изплашиха. Съзаклятието напълно поддържаше Боманян. Впрочем той не поиска от никого да изкаже мнението си. Също така никой не протестира и Боманян беше свободен да действа посредством Годфроа д’Етижу.
Приятелите продължаваха да мълчат. Без тяхно знание те я бяха осъдили на смърт.
Всички станаха да си тръгват очевидно щастливи, като че ли са направили отлична сделка. Имаха вид, като че си отиват от малък интимен съвет, където е било дискутирано за незначителни неща. Не беше направена никаква забележка. Някои от тях трябваше да хванат вечерния влак, който спираше на станцията. Преди да е изтекла една минута, всички бяха излезли с изключение на Боманян и двамата братовчеди.
И така, настъпи това, от което Раул се страхуваше най-много — драматичната сцена, след която идваше неизбежно смъртта на младата жена — смърт, постигната чрез отвратително хитруване и щеше да свърши в малката пробита лодка. Тук развръзката ставате, преди да е изминало логично необходимото за нея време, както в процес, в който присъдата се обявява по време на съдебните дебати.
През цялото време коварният и лукав характер на Боманян ставаше все по-ясен на Раул д’Андрези. Неумолим и фанатичен, разяден от любов и надменност, мъжът бе решил да избере смъртта. След като не можеше да притежава желаното, той предпочиташе да го унищожи, за да не го завладее някой друг. Но у него имаше скрупули, низости, лицемерие, опасения от неприятности, които го задължаваха да избере оня път, по който можеше да успокои съвестта си и може би да не попадне под ударите на правосъдието. Наред с другите си недостатъци, той притежаваше и най-отвратителното от всички — подлостта. Иначе откъде това тъмно решение, тази чисто феодална власт, стигнала благодарение на хитрата измама до гнусна низост?
Сега, застанал на прага прав, той наблюдаваше жената, която трябваше да умре. Оловносив, с намръщени вежди, с мускули и челюсти, разтреперани от нервен тик, със скръстени ръце, той, както обикновено, имаше малко театралното държание на романтичен герой от „Комеди Франсез“7.
Безпокойни мисли се въртяха в мозъка му. Колебаеше ли се в последния момент?
Във всеки случай размишленията му не бяха продължителни. Той сграбчи Годфроа д’Етижу за рамото и двамата напуснаха залата. Навън заповяда:
— Пазете я! И без глупости, а? Без каквито и да е…
По време на тези влизалия и излизания графиня Дьо Калиостро не помръдваше, лицето й оставаше замислено, но напълно спокойно, което бе за възхищение, като се има предвид ситуацията.
„Разбира се — помисли Раул, — тя не подозира опасността. Пленничество в болницата за луди, ето всичко, което тя предвижда — перспектива, от която ни най-малко се безпокои.“
Измина един час. Сянката на нощта започна да спуска тъмното си крило в залата. Два пъти младата жена поглежда своя часовник, който носеше на корсажа си.
После тя се опита да влезе в разговор с Бенето и веднага нейното лице се изпълни с невероятна съблазън и гласът й прие тембър, който звучеше като трогателна ласка.
Бенето изгрухтя с намръщен вид и не отговори.
Още половин час. Тя погледна наляво и надясно и забеляза, че вратата беше открехната. В този момент несъмнено я споходи мисълта за бягство и всичко у нея се напрегна, като че ли се готвеше за скок. От своя страна Раул търсеше начин, за да й помогне в това начинание. Ако имаше револвер, щеше да повали Бенето. Помисли също да скочи в залата, но отворът не бе достатъчно широк.
Бенето може би несъзнателно почувства опасността. Той беше въоръжен, сложи револвера си върху масата и изруга:
— По дяволите! Един жест, само един и ще стрелям. Кълна се в Бога, госпожо!
Той беше мъж, който държеше на думата си. Калиостро повече не помръдна. Със стиснато от тревога гърло Раул я съзерцавате, без да й се насити.
Към седем часа Годфроа д’Етижу се върна.
Той запали една лампа и каза на Оскар дьо Бенето:
— Да приготвим всичко. Ще потърсиш под заслона носилката. След като я намериш, иди да вечеряш.
Когато остана сам с младата жена, баронът започна да се колебае. Раул видя, че свирепост изпълва очите му и че имаше намерение да говори или да действа, но думите и действията му, предположи младежът, щяха да разкрият истината пред нея. Предположението излезе вярно и атаката стана брутална.
7
Комеди Франсез — знаменит театър в Париж, основан от Людовик XIV за трупата на Молиер в 1680 г. Намира се на площад Андре Малро срещу Пале Роял. В театъра са играли велики актьори и актриси. Достатъчно е да се споменат имената на Талма и мадмоазел Марс. Б.пр.