— Молете Бога, госпожо — каза внезапно баронът. Тя повтори с неразбиращ глас:
— Да се моля на Бог? Защо такъв съвет? Тогава той каза много високо:
— Направете го, ако желаете… трябваше да ви предупредя…
— За какво да ме предупредите? — попита тя все по-тревожно.
— Идват моменти — промърмори той, — в които човек трябва да се моли на Бог. Например когато трябва да умре…
Тя бе разтърсена от внезапен ужас. Изведнъж схвана цялата ситуация. Ръцете й трескаво се раздвижиха.
— Да умра?… Да умра?… Но не ме осъдихте на смърт, нали? Боманян каза… той спомена за една болница за нервно болни…
Баронът не отговори. Слушаше нещастницата, която заекваше:
— А! Господи, той ме излъга… болница, това не е вярно… Това е нещо друго… ще ме хвърлят във водата. Посред нощ… О!
Ужас! Но това е невъзможно… Аз да умра!… На помощ!…
Годфроа д’Етижу бе донесъл под мишница едно ленено платно. С бясна бруталност той обви главата на младата жена и запуши устата й с ръка, за да заглуши тревожните викове.
Бенето се завърна. Двамата я сложиха да легне в носилката и здраво я завързаха. На страничната дъска на носилката имаше желязна халка, за която да бъде закрепен с въже тежкият камък…
ГЛАВА IV
ПОТОПЕНАТА ЛОДКА
Мракът ставаше все по-гъст, затова Годфроа д’Етижу запали лампата и двамата братовчеди започнаха погребалното си дежурство. Под слабата светлина едва се виждаха техните зловещи лица, които от самата мисъл, че предстои да бъде извършено престъпление, гримасничеха.
— Ти би трябвало да донесеш една бутилка с лекарство против хрема — мръщеше се Оскар дьо Бенето, — има моменти, в които не трябва да се мисли какво се прави.
— Ние не сме в един от тези моменти — отговори баронът. — Напротив! Ще бъде необходимо голямо внимание.
— Това е смешно. Всичко предварително се знае.
— Трябваше да обсъдим с Боманян и да се откажем от участие.
— Невъзможно.
— Тогава подчинявай се!
Бенето се приближи до пленницата, ослуша се и се върна.
— Даже не стене. Корава жена е.
И добави с глас, в който имаше голяма доза страх:
— Вярваш ли всичко, което се говори за нея?
— Хм… да речем…
— Нейната възраст?… Всичките някогашни истории?
— Глупости.
— Боманян им вярва.
— Кой би могъл да знае какво мисли Боманян!
— Все пак признай, Годфроа, че има нещо действително куриозно… след всичко казано и прочетено…остава да се предположи, че тя… хм… е на повече от сто години? Годфроа д’Етижу промърмори:
— Да, очевидно… Самият аз, четейки всичко за нея, се обръщах към другите, като че тя действително е живяла в онази епоха.
— Тогава ти вярваш, че е така?
— Стига глупости! Как можа да предположиш… Да не говорим повече! Всичко бе много объркано. Ах! Кълна се в Бог — и той повиши тон, — че ако бих могъл да не приема… само да бих могъл…
Баронът не беше в настроение да разговаря. Той не желаеше да каже нищо повече за тази история, която му изглеждаше безкрайно неприятна.
Но Бенето отново започна:
— Аз също се кълна в Бог, че за нищо не съм виновен. Ние всички сме вън от играта. Да, казах ти вече, че Боманян знае неща, които са скрити за нас, и че сме пионки в неговите ръце. Един ден, когато няма да има повече нужда от нас, ще ни благодари с реверанс и ще видим, че хитро е използвал аферата за себе си.
— Това няма да стане.
— Обаче… — възрази Бенето.
Годфроа сложи ръка върху устните му и прошепна:
— Мълчи! Тя ни чува.
— Няма значение — каза другият, — след малко…
Те повече не се осмелиха да нарушат мълчанието. От време на време часовникът на църковната камбанария отмерваше часовете и те брояха ударите само с помръдване на устни, като се гледаха.
Когато ударите станаха десет, Годфроа д’Етижу силно удари с юмрук по масата, което накара лампата да подскочи:
— По дяволите! Трябва да се върви!
— А! — възкликна Бенето. — Какъв позор! Сами ли ще бъдем?
— Другите искаха да ни придружават, но ги спрях. Те вярват за английския кораб.
— Предполагах, че ще отидем всички.
— Мълчи! Нареждането се отнася само за нас. И после, другите биха могли да бръщолевят… Ще ги оставим на скалите и няма нищо да видят. Ще бъде изпипано чисто. Шш-т, ето ги.
Другите бяха тези, които не взеха влака, това ще рече: д’Ормон, Рекс д’Естиер и Ролевил. Те пристигнаха с голям фенер, който баронът загаси.
— Без светлина — каза той. — Разходката ни по скалите трябва да стане на тъмно, за да не се бръщолеви после. Слугите легнаха ли си?