„Излишната предпазливост е голям недостатък — помисли Раул. — Ако кореспондентът на барона му се беше доверил, това писмо щеше да бъде изгорено и нямаше да узная, че съществува проект за незаконно отвличане и присъда. Прости ми, Господи — проект за убийство. Дявол да го вземе! Моят бъдещ тъст, колкото и набожен да изглежда, е забъркан в не съвсем християнски комбинации. Ще стигне ли до убийство? Всичко това е много важно и би могло да ми прехвърли необходимия мост към него.“
Раул потри ръце. Аферата изключително му харесваше и да си кажем откровено, никак не го учудваше. Някои детайли от нея обаче щяха тепърва да изострят вниманието му в продължение на много дни. Ето защо той реши да се прибере в странноприемницата, в която беше отседнал, но после в посочения час да се завърне, за да научи за какво заговорничеха баронът и неговите непознати съучастници, както и кое беше това „адско създание“, което желаеха да премахнат.
Той постави всичко в ред, но вместо да си тръгне, седна пред една кръгла масичка, на която се намираше фотографията на Кларис. Раул продължително я съзерцава с дълбока нежност. Кларис д’Етижу — малко по-млада от него!… На осемнадесет години! Сладострастни устни… свежо лице на блондинка… цвят розов и деликатен, със светли коси на малките девойчета, които през лятото тичат по прашните пътища на Ко1 — и… гъвкава талия, нежна и податлива.
Погледът на Раул беше станал по-твърд. Неприятната мисъл, която въпреки усилията си не успяваше да преодолее, засилваше съзнанието на младия мъж. Кларис беше горе сама, в своя изолиран апартамент. Той на два пъти си послужи с ключовете, които тя сама му даде. Тогава какво го задържаше? Никакъв шум не би могъл да достигне до прислугата. Баронът трябваше да се прибере сутринта. Защо да не отиде при нея?
Раул не беше Ловелас. Чувствата за честност и деликатност се противопоставяха у него на инстинкта за похищаване, за обладаване, чиято изключителна сила вече познаваше. Как да устои на подобна съблазън? Гордостта, желанието, любовта и властната необходимост да покорява го подтикваха към незабавно действие.
Без да се забавя повече от безполезни скрупули, той се заизкачва с бързи стъпки по стълбата.
Застанал пред затворената врата, се поколеба. Съвестта му се бунтуваше, но бунтът беше набързо потушен. Той лекичко почука, шепнейки едвам:
— Кларис… Кларис, аз съм.
След една минута, не чул шум, се гответе да почука отново, но вратата на будоара се открехна и младото момиче се появи с лампа в ръка.
Раул забеляза нейната бледност и уплаха. Силно смутен и разтърсен от нейния вид, той се приготви да си върви и й каза:
— Не го исках, Кларис… Пристигнах, борейки се със себе си. Кажи ми само една дума и ще си ида.
Кларис чу неговите думи и те я успокоиха. Фактът, че владееше напълно един противник, който без борба се съгласявате да отстъпи, я развълнува дълбоко. Но тя не беше в състояние да го слуша и гледа. Знаеше, че трябва от приличие да се възмути, но инстинктивно мънкаше само неясни упреци. Искаше да го прогони, но нейната ръка беше безсилна да направи дори един-единствен жест за отпращане. Ръката й, която продължаваше да трепери, остави лампата. Кларис политна, завъртя се и изгуби съзнание.
Обичаха се от три месеца, от деня на тяхната среща в Южна Франция, където Кларис беше известно време на пансион при една своя приятелка.
Те веднага се почувстваха свързани. За него това беше най-прелестното нещо на света, а за нея — признак на едно сладко робство, което тя, откакто стана на осемнадесет години, търсеше все по-настоятелно. Отначало Раул й изглеждаше неуловим, тайнствен — човек, за когото тя никога нищо не разбираше. Той я отчайваше с неестествени пристъпи на лекомислие, на злобна ирония и черен хумор. Но наред с всичко това — каква съблазън! Какви изблици на ентусиазъм и младежко въодушевление! Приемаше всичките му недостатъци като изключителни качества. Те за нея бяха признак на мъжество, което не познаваше, но я караше да разцъфтява.
Веднага след завръщането си от Нормандия, една сутрин тя с изненада забеляза финия силует на младия мъж върху една стена срещу нейните прозорци. Той беше отседнал в една странноприемница на няколко километра от замъка и почти всеки ден пътуваше с велосипеда си, за да се срещне с нея.
Останала от петгодишна без майка, Кларис не беше щастлива при баща си — мъж суров, по характер мрачен, прекалено набожен, пристрастен към титлата си, алчен за пари. Неговите арендатори се бояха от него като от чума. Когато Раул, без да бъде официално представен, има смелостта да поиска ръката на дъщеря му, баронът изпадна в дива ярост срещу голобрадия претендент, който, без положение и връзки в обществото, се осмеляваше да се явява пред неговите очи. Той го наруга така, че младият човек гледаше с жалък вид обзетия от глупава свирепост родител.