— Да.
— А Кларис?
— Тя не е напускала стаята си.
— Всъщност днес е неразположена. На път!
д’Ормон и Ролевил хванаха носилката. Трябваше да се пресече овощната градина и да се навлезе в ивицата земя, съединяваща се с полския път, който водеше от селото до стълбите на кюрето. Небето беше черно, без звезди и кортежът вървеше пипнешком, като се блъскаше по коловозите. Сипеха се ругатни, потушавани бързо от гнева на Годфроа.
— Без шум, без шум, благородници! Биха могли да разпознаят гласовете ни.
— Кой, Годфроа? Няма абсолютно никой. Или вземаш предпазни мерки заради митничарите?
— Да. Те са в кръчмата, поканени от мъж, в когото съм сигурен. Все пак една обиколка е възможна.
С течение на годините платото се беше слегнало и сега образуваше падина, която пътят следвате. Те пристигнаха както и да е до мястото, където започваха стълбите. Те бяха направени отдавна, след като разкопаха скалите по инициатива на едно кюре от Бенувил, и благодарение на стълбите хората от местността можеха направо да слизат до плажа. През деня удобните пролуки в живия плет се осветяваха от лъчите на слънцето и откриваха великолепни гледки към морето, към мястото, където вълните се разбиваха в брега, който изглежда те продължаваха неуморимо да рушат.
— Ще ви бъде трудно — каза Ролевил. — Бихме могли да ви помогнем. Поне да осветяваме стълбите.
— Не — твърдо заяви баронът. — Никаква светлина, казах. Благоразумно е да се разделим.
Другите се подчиниха и се отдалечиха. Двамата братовчеди, без да губят ценно време, започнаха трудната операция на слизането по стълбите на кюрето.
То бе продължително. Стъпалата бяха твърде високи, завоите следваха неочаквано, мястото за носилката не достигаше и те трябваше да я вдигат високо над главите си. От време на време си светеха с едно джобно фенерче. Оскар дьо Бенето не се разстройваше от трудностите и какъвто си беше „веселяк“, предложи по едно време да изхвърлят „всичко това“ през борда, т. е. през една от пролуките на оградата, за да не си правят труда да слизат до морето.
Най-после те достигнаха до плажа, покрит с дребен чакъл, и можаха да си поемат дъх. На известно разстояние се забелязваха двете лодки, разположени една до друга. Морето бе много спокойно, без нито една вълна и къпеше киловете им. Бенето показа дупката, която беше издълбана в по-малката от двете и която временно оставаше затапена с кълчища. Братовчедите поставиха носилката върху трите седалки на лодката.
— Всичко да вържем заедно — нареди Годфроа д’Етижу. Бенето му обърна внимание:
— Ако, не дай Боже, някога има следствие и се открие нашият лов на дъното на морето, носилката ще бъде едно доказателство повече срещу нас!
— Прав си. Трябва да отидем достатъчно навътре, за да не може никога да се открие нещо. Впрочем това е стара носилка, излязла от употреба от двадесет години, и беше захвърлена. Няма защо да се страхуваме.
Той говореше с изплашен глас и трепереше така, че Бенето просто не можеше да го познае.
— Какво ти е, Годфроа?
— На мен ли? Какво искаш да ми е?
— Тогава?
— Тогава да тласнем лодката… Най-напред, според инструкцията на Боманян, да й махнем кърпата от устата и да я запитаме дали има някакво последно желание. Искаш ли да го направиш?
Бенето се смути:
— Да я попитам? Да я гледам? Предпочитам да пукна… а ти?
— Аз също не бих могъл… не бих могъл…
— Тя обаче е виновна… Убивала е…
— Да… да…поне е вероятно… Само че изглежда толкова мила…толкова сладка…
— Да — отвърна Бенето. — Тя е толкова красива… красива като Девата…
В същото време те бяха паднали на колене върху дребния чакъл и започнаха на висок глас да се молят за тази, която щеше да умре. За успокоение на душата на жертвата те призоваха застъпничеството на Дева Мария.
Годфроа смесваше думите на молитвите, които Бенето скандираше наслуки и повтаряше „амин“ след всеки три-четири думи. Молитвите изглежда им придадоха малко кураж, защото внезапно се повдигнаха, за да изпълнят задачата си. Бенето донесе големия камък, който предварително бе приготвил, свърза го бързо с желязната халка и тласна лодката, която тутакси заплава в спокойните води. Накрая с общи усилия те плъзнаха другата лодка и скочиха в нея. Годфроа улови двете гребла, а Бенето, с помощта на въже, влачете лодката на осъдената.
И така, с леки удари на греблата, те поеха към открито море. Падащите от греблата водни капчици предизвикваха лек шум. Сенките на скалите, по-черни от нощта, им позволяваха да плават между тях и да се стремят към предначертаната цел. Но след двадесет минути движението стана по-бавно и лодката спря.