— Къде сте? — каза той. — Не ви виждам.
Лампата беше угаснала. Раул изтича до капака на прозореца и го дръпна към себе си. Плевнята се изпълни със светлина. Но никъде не забеляза Жозефин Балзамо. Спусна се към балите сено, размести ги, разхвърли ги яростно, за да достигне капака, който се отваряше към приземния етаж. Никой. Жозефин Балзамо бе изчезнала. Той слезе, претърси овощната градина, надникна в съседната нива и пътя. Напразно. Макар и ранена, неспособна да пристъпи, тя беше напуснала убежището, скочила долу, пресекла градината, равнината…
Раул д’Андрези се върна отново в плевнята, за да направи щателен преглед. Нямаше нужда да търси продължително. На пода забеляза правоъгълен картон.
Той го вдигна. Беше фотографията на графиня Дьо Калиостро. На гърба бяха написани с молив следните два реда:
„На моя спасител съм благодарна, но нека не се опитва да ме види отново.“
ГЛАВА V
ЕДНА ОТ СЕДЕМТЕ ПОСТАВКИ ЗА СВЕЩИ
Има много разкази, в които героят, след като е преживял най-чудновати приключения, при развръзката стига до заключението, че е бил само една играчка в ръцете на съдбата.
Когато Раул намери велосипеда си зад склона, където го беше оставил предишния ден, внезапно се запита дали не излиза от поредица съновидения — развлекателни, опасни и в края на краищата лъжовни.
Това предположение не го занимава дълго време. Истината беше пред него — фотографията, която държеше в ръцете си. В по-голяма степен тя се проявяваше в опияняващия спомен за нежната целувка от устните на Жозефин Балзамо. Това беше факт, на който не можете да не вярва.
От този момент той установи с угризение на съвестта различния начин, по който мислеше за Кларис и Жозефин. За Кларис си спомняте едновременно с прекараните деликатни часове на нежност предишната сутрин. Но вече не виждате бъдещето си свързано с нея. Към Кларис не изпитваше изпепеляващо желание за притежаване, каквото имаше към Жозефин. Нещо съдбоносно се криеше в този стремеж да бъде винаги с нея, да й се възхищава, да я закриля и притежава. В живота новата страст измества винаги предишната. Новото, това, което не сме изпитали още, е по-силно от дълга и ни привлича неотразимо. За възрастта на Раул противоречията на сърцето се уреждаха лесно; изглеждаше, че то се разделя на две части — едната продължаваше несъзнателно да обича Кларис, а другата се отдаваше с бяс на съблазните на новата страст. Образът на Кларис се открояваше — смътен и мъчителен — като в дъното на малък параклис, пред който се отива от време на време за молитва. Но споменът за графиня Дьо Калиостро се извисяваше като огромна готическа катедрала, в олтара на която има само едно божество, пред което човек трябва да се моли всеки ден. Това божество беше деспотично и ревниво и то не му позволяваше да укрие и най-малката мисъл и най-малката тайна. Но той страстно обичаше това божество, подчиняваше му се доброволно и наложените окови бяха сладки и желани.
Раул д’Андрези — нека продължим да наричаме засега така този, който по-късно прослави името Арсен Люпен — Раул д’Андрези не беше обичал. Действително, по-скоро пропускате времето, отколкото повода. Изгарящ от амбиция, но без да знае в коя област и с какви средства да реализира мечтите си за слава и власт, той се изразходвате на всички страни, за да бъде готов да отговори на зова на съдбата. Интелигентен, духовит, волеви, с физическа сръчност, силни мускули, гъвкав и издръжлив, усъвършенстващ качествата си до краен предел, учудил сам себе си, че вижда този предел да отстъпва винаги пред мощта на неговите усилия.
Освен това, той живееше без никакви средства, наследени от родителите си. Сирак, сам в живота, без приятели, без връзки, без професия, той все пак живеете. Как? Това беше въпрос, по който даваше само откъслечни сведения и които самият той не изследваше много отблизо. Живеете както можеше. Справяте се с нуждите и желанията си според моментните обстоятелства.
„Шансът е с мен — си казвате той. — Да вървим напред. Това, което трябва да стане, ще стане и имам вярата, че ще стане величествено.“
Тогава срещна на пътя си Жозефин Балзамо. Веднага почувства, че за да я завоюва, трябва да постави в действие цялата енергия, която беше събрал досега в себе си.
За него Жозефин Балзамо нямате нищо общо с „адското създание“, което Боманян беше изправил пред неспокойното въображение на своите приятели. Това кръвожадно видение, всички атрибути за престъпления и вероломство, цялата бутафория на вещица, изчезваха като кошмар пред фотографията на красавицата, в която съзерцаваше чистите очи и непорочните устни.