„Отново ще те намеря — кълнеше се той, — ще те покрия с целувки и ти ще ме обичаш така, както аз те обичам. Ти ще станеш моя любовница, най-послушна и най-обичана. Твоят тайнствен живот ще бъде прочетен от мен като отворена книга. Властта, с която караш хората да те боготворят, чудесата на невероятните ти превъплътения през вековете, постъпките ти, които плашат непосветените — всичко ще бъде само за мен и ние заедно nie се надсмиваме над другите хора. Ти ще бъдеш моя, чуваш ли, Жозефин Балзамо!“
Клетвата, в която Раул чувстваше самия себе си, беше претенция на дързостта му. В действителност Жозефин Балзамо го платеше и той изпитваше към нея раздразнение като дете, което иска да бъде равно с възрастните и което трябва да им се подчинява, както се подчинява на по-голяма сила от собствената си.
В продължение на два дни Раул се уедини в малката стая, заемана от него на приземния етаж на странноприемницата. Прозорците на стаята гледаха към двор, засаден с ябълкови дръвчета. Дни на размисъл и очакване. Един ден направи разходка по полето, това ще рече, по същите места, където беше възможно да срещне отново Жозефин Балзамо.
Всъщност той предполагате, че младата жена, ранена при злополучния опит за убийство, няма да има възможност да се върне в жилището си в Париж. За да отмъсти на враговете си и тя получи първа обекта, който се издирваше, тя не трябваше да се отдалечава от полето на битката. Беше се спасила — какво по-голямо преимущество! Жива, а всички, които я убиваха, бяха уверени, че е мъртва.
Вечерта на третия ден той намери на масата в стаята си букет априлски цветя: зеленика, нарциси, иглики, кукувички. Запита съдържателя. Не бяха виждали никого.
„Това е тя“, помисли Раул, целувайки цветята, които тя току-що бе набрала.
Четири последователни дни той заставаше зад един заслон в дъното на двора. Когато наоколо се чуваха стъпки, сърцето му силно биеше. Всеки път разочарован, изпитваше силна болка.
На четвъртия ден, в пет часа следобед, между дърветата и гъсталаците, които изпълваха двора, гой дочу шумолене на женска рокля. Раул изпита вълнение, поиска да се впусне напред, но тутакси се спря и едва овладя гнева си.
Той разпозна Кларис д’Етижу.
Тя носеше в ръка букет цветя, точно копие на предишния. Измина бавно разстоянието до приземния етаж, протегна ръка през прозореца и остави букета.
Когато тя се връщаше обратно, Раул я видя в лицето и остана поразен от нейната бледност. Страните й бяха загубили нежния си цвят, под очите се бяха появили тъмни кръгове от тъга и дълги часове на безсъние.
„Ще страдам много за теб“ — беше казала тя, без да предвиди обаче, че страданието й ще започне толкова рано и че денят, в който изпита най-голямата си нежност към любимия си, ще бъде за сбогуване и необяснимо изоставяне.
Той си спомни за предсказанието и се раздразни заради болката, която й бе причинил. Беше излъган в надеждата си донесените цветя да не са от Кларис, а от тази, която очакваше. Остави я да си отиде.
При все това, цветя от Кларис — от Кларис, която сама разруши шанса си за щастие. В цветята имаше писмо и разпечатвайки го, той прочете:
„Любими, това краят ли е вече? Не, нали? Аз плача без причина?… Не е възможно да искаш раздяла, след като получи всичко от твоята Кларис.
Моя любов, тази вечер баща ми и приятелите му ще вземат влака и ще се върнат утре. Ти ще дойдеш, нали? Няма да ме оставиш отново да плача?… Ела, скъпи мой…“
Бедни отчаяни редове… Раул нямаше да бъде дочакан, защото не се трогна от писмото. Той мислеше за споменатото пътуване и си спомни следното обвинение на Боманян: „Бях даже й казал, че смятаме скоро да посетим и обърнем от горе до долу едно имение в околностите на Диеп.“
Не бе ли това целта на експедицията и нямаше ли да бъде удобен случай за присъединяване към борбата, с оглед да извлече полза, като узнае от неприятелите всичко?
Същата вечер, в седем часа, облечен като рибар от крайбрежието, неузнаваем пол пласта боя, с която беше начервил лицето си, той се качи на същия влак, който взеха барон д’Етижу и Оскар дьо Бенето, направи като тях две смени и слезе на малка междинна гара, където преспа.
Следващата сутрин пристигнаха д’Ормон, Ролевил и Рекс д’Естиер и потърсиха двамата братовчеди. Приятелите взеха кола и тръгнаха на път. Раул се спусна след тях.
След десет километра колата спря пред занемарен чифлик, който предизвикателно сс наричаше „Замъкът на Гюйор“. Приближавайки се до отворената порта, Раул установи, че паркът гъмжи от народ и група работници прекопава алеите и тревните площи.