С един скок се намери на площадката, взе кирката от ръцете на един работник и изтича до деветата тухлена опора, като скочи във вазата. После започна да разбива циментовия капител, целия напукан от времето и прикриващ тухлите. След няколко секунди капителът падна, разбит на парчета. В пространството, което подреждането на тухлите оставяше свободно, имаше смес от земя и чакъл. Оттам Раул успя лесно да извади една дръжка от разяден метал, която всъщност представляваше поставка от онези големи канделабри за литургия, които можеха да се видят върху олтарите на по-големи катедрали.
Веднага групата от работници направи около него кръг. Хората започнаха да възклицават, като видяха предмета, който размахвате Раул. За пръв път от сутринта се стигате до някакво откритие.
Раул трябвате може би да запази хладнокръвие и да се престори, че отнася металната Дръжка на петимата работодатели, за да им я предаде. Обаче точно в този момент се чуха викове откъм чифлика и Ролевил, следван от другите, се появи внезапно. Той викаше:
— Крадец, крадец! След него! Хванете го!
Раул се хвърли с главата напред през групата работници и избяга. Това бе нелепост, както и цялото му досегашно поведение. Ако наистина искаше да спечели признанието на барона и на неговите приятели, не трябваше да ги затваря в избата, нито да им крале това, което търсеха. Но Раул в действителност се бореше за Жозефин Балзамо и нямаше друга цел в живота си, освен елин ден да й поднесе трофея, който току-що беше завоювал.
Пътят по главната алея бе охраняван. Раул премина покрай едно водно огледало, отблъсна двама мъже, които искаха да го хванат, и следван на двадесетина метра от виещата като побесняла шайка от преследвачи, излезе на открито в зеленчукова градина, обградена от всички страни с високи стени.
„Пусто да остане — помисли той, — блокиран съм. Тук ловците ще настигнат бедното животно и ще го разкъсат… Какъв малшанс!“
Отляво зеленчуковата градина граничеше с църквицата на селото и гробището й започваше непосредствено след нея. Между градината и гробището имаше съвсем малък парцел, предназначен за погребения на просяци и осъдени на смърт. Наоколо беше засадено с тисове. Здрава решетка затваряше парцела. Но в същата секунда, в която Раул се спускаше покрай оградата, една вратичка се открехна и бяла, хубава ръка прегради пътя на младия мъж. Гой слисан се видя привлечен в тъмнината от жена, която тутакси затвори под носа на нападателите вратичката.
Той по-скоро отгатна, отколкото можа да разпознае, че жената е Жозефин Балзамо.
— Елате — каза тя и навлезе сред тисовете.
Друга врата зееше отворена в стената, свързваща парцела с гробището на селото.
Близо до горния край на църквата стара демодирана берлина8, която трудно би могла да се срещне вече по пътищата освен по селските, беше спряла впрегната с два коня. Конете бяха малки, кльощави и лошо гледани. Върху капрата кочияшът със синя риза и бяла брада чакаше готов.
Раул и графинята нахълтаха в колата. Никой не ги беше видял.
Тя каза на кочияша:
— Леонар, пътя за Линрой и Дудевил. Бързо!
Макар и с неугледна външност, берлината беше удобна, защитена от недискретни погледи с дървена решетка и толкова интимна, че Раул падна на колене и даде свобода на своята екзалтирана влюбеност.
Църквата беше на края на селото. По пътя за Линрой се избягвате минаването покрай къщите. Веднага след селото започваше стръмен склон, след който се разпростираше платото. Двете мършави кончета го взеха в тръс, ход, използван за извеждане на конете по хиподрумите.
В това време Раул се задавяше от радост. Дали графинята му беше обидена за нещо или не, на него му беше все едно. Тази втора среща се превръщаше в среща на признания, и то признания толкова лични, че денят на спасяването изглеждаше като бледо копие на днешния ден. Признанията започнаха с декларация за вярност.
Той й говореше на един дъх, толкова непринудено, че я обезоръжаваше напълно. Трудно би се намерила жена, която да издържи на неговите страстни тиради.
— Вие? Това сте вие? Каква неочаквана развръзка! В момента, в който глутницата щеше да ме разкъса, ето, Жозефин Балзамо излиза от сянката и ме спасява на свой ред. Ах! Колко съм щастлив! Колко ви обичам! Обичам ви от години… от цял век! Но, разбира се, крия в себе си стогодишна любов… стара любов, като вас млада и красива!… Не мога да ви гледам, без да се вълнувам… Вие носите радост. Ако ви прегърна, ще имам впечатлението, че прегръщам красотата на земята, която е безкрайна.
Изразът на очите пи, вашата усмивка, всичко това е неуловимо и вечно…
8
Берлина /la berline — фр./ — старовремска луксозна каляска с четири колела, в която се впрягат един или няколко коня. Б.пр.