Той трепереше и шепнеше:
— О! Вашите очи се обърнаха към мен! Искате ли ме? Съгласна ли сте с любовта ми?
Тя отвори вратата:
— Ако ви помоля, ще слезете ли?
— Ще откажа.
— Ако извикам кочияша на помощ?
— Ще го убия.
— Ако самата аз сляза?
— Ще продължа обяснението си на пътя.
Тя започна да се смее.
— Хайде, имате за всичко готов отговор. Останете. Но стига лудости! По-добре е да ми разкажете какво ви се случи току-що и защо тези мъже ви преследваха.
Той ликуваше:
— Да, ще ви разкажа всичко, защото не ме отблъсквате… понеже приемате любовта ми.
— Нищо не приемам — каза тя, смеейки се. — Вие ме обсипвате с обяснения, без да ме познавате.
— Аз не ви познавам!
— Вие едва ме видяхте през нощта на светлината на едно фенерче.
— А в деня, който предшестваше тази нощ? И тогава ли не ви видях? Нямах достатъчно време, за да ви се възхитя напълно по време на отвратителната сцена в Етижу.
Тя го погледна изпитателно, станала изведнъж сериозна.
— А! Вие сте присъствали…
— Да, бях там — каза пламенно Раул. — Бях там и знам коя сте! Дъщеря на Калиостро, аз ви познавам. Долу маските! Наполеон I-ви е говорел на ти… Предала сте Наполеон III, служила сте на Бисмарк и сте причинила самоубийството на храбрия генерал Буланже! Къпете се в извора на младостта. Вие сте на сто години… и ви обичам.
Една бръчка на загриженост се спусна по нейното чисто чело.
След кратка пауза тя отново заговори:
— Вие сте били там… предполагах го. Негодниците, колко ме накараха ла страдам!… И сте чули гнусните им обвинения?…
— Слушах глупости — се провикна той — и видях една екзалтирана банда, която ви ненавиждаше и мразете всичко, което е хубаво. Техните действия граничеха с лудост, с абсурд. Да не мислим за това днес. Аз искам само ла си спомням за прелестните пеша, които се раждат след вас, както цветята след настъпването на пролетта. Искам да вярвам във вечната ви младост. Искам да вярвам, че нямаше ла бъдете мъртва, даже ако не бях ви спасил. Искам да вярвам, че моята любов е свръхестествена и че това е едно от вълшебствата, които предизвиквате в хората. Вие сте фея и може ла изчезнете, но и веднага след това ла се появите от хралупата на един тис.
Успокоена напълно, тя поклати глава.
— За да вляза в градината на Гюйор, минах през тази стара врата. Ключът беше на бравата. Знаех, че ще претърсват градината, и затова ги дебнех.
— Чудо, ви казвам! Иди, че не вярвай, нали? От седмици, а може би и от повече време в този парк се търсете елин стар канделабър. Сред тази тълпа и въпреки че бях следен от съперниците, аз го открих за няколко минути. Импулс ми давате мисълта, че ще изпитате удоволствие, след като ви го поднеса:
Тя изглеждаше изумена:
— Какво? Какво казвате?… Вие го намерихте?…
— Целия предмет не, но една от седемте поставки на канделабъра. Ето я.
Жозефин Балзамо грабна металната дръжка и я заразглежда трескаво. Тя беше кръгла, доста здрава, леко накъдрена и металът се скривате под дебел пласт патина. Единият край бе малко сплескан и имаше върху една от страните си виолетов камък, закръглен и полиран.
— Да, да — шепнеше тя… — Никакво съмнение. Дръжката е била отрязана непосредствено над цокъла. О! Вие не можете да си представите колко съм ви благодарна!…
С няколко живописни фрази Раул й разказа за борбата. Младата жена не можеше да се начуди.
— Що за идея? Откъде това внушение да разрушите точно деветата опора, а не някоя друга? Хазарт?
— Съвсем не — отрече гой. — Една увереност. Единадесет от всички дванадесет подпори бяха построени преди края на седемнадесети век. Деветата беше след него.
— Как го узнахте?
— Тухлите, от които са изградени единадесетте останали подпори, не се произвеждат от двеста години насам. Тухлите на номер девет са такива, каквито се използват и днес. Следователно номер девет е била разрушена и после изградена отново. Защо, ако не ла се скрие в нея този предмет?
Жозефин Балзамо запази дълго време мълчание. После бавно продума:
— Това е необикновено… Не съм вярвала никога, че ще може да се успее по начина, избран от вас… толкова бързо… където всички останали пропаднаха… Да, в действителност — прибави тя, — ето едно чудо…
— Едно чудо на любовта — допълни Раул.
Колата се движеше с необикновена бързина, срещана често по глухите междуселски пътища, които не пресичаха населените места. Нито стръмнините, нито спусканията отслабваха буйната пламенност на двете малки кончета. От двете страни на каретата гледките бързо се сменяха и преминаваха като картини от сънищата.
— Боманян беше ли в парка? — попита графинята.