— Не — отвърна Раул. — За негово щастие.
— За негово щастие?
— Иначе щях да го удуша. Ненавиждам тази мрачна особа.
— По-малко от мен — съобщи тя с твърд глас.
— Но вие не сте го ненавиждали винаги — каза той, неспособен да сдържи ревността си.
— Лъжи и клевети — отговори Жозефин Балзамо, без да повишава тон. — Боманян е измамник, неуравновесен и с болезнена надменност. Понеже отблъснах неговата любов, той поиска смъртта ми. Казах всичко това и той не протестира… не можеше да протестира…
Раул падна отново на колене в пристъп на ентусиазъм.
— Ах, мили думи! — възкликна той. — Тогава… тогава никога не сте го обичали! Какво щастие! Но беше ли това допустимо? Ха, ха, ха. Жозефин Балзамо да се влюби в Боманян…
Той се смееше и пляскаше с ръце.
— Слушайте, не искам повече да ви наричам така. Жозефин, това е много дълго име. Жозин, както ви наричаха Наполеон и вашата майка Боарне. Съгласна, нали? Вие сте Жозин… моята Жозин…
— От уважение към мен преди всичко — каза усмихнато тя на неговата детинщина — аз не съм вашата Жозин.
— От уважение! Но аз съм целият изпълнен с него. Как! Ние сме създадени един за друг… Вие сте без защита и аз съм вашият рицар. Оставам благоговеещ пред вас като пред идол. Страхувам се. Треперя. Ако ми дадете ръката си за целувка, няма да се осмеля!…
ГЛАВА VI
ПОЛИЦАИ И ЖАНДАРМИ
Цялото пътуване бе само едно дълго обожаване. Може би графиня Дьо Калиостро имаше право да не разреши и най-плахия опит на Раул да й целуне ръката, но в действителност, ако бе настоял за това и бе твърдо решил да го стори, щеше да успее. От своя страна, той изпитвате респект към нея, въпреки че му се искате да я обсипе с целувки. Не посмяваше. Позволявате си само да я обсипва с любовни думи.
Слушаше ли го тя? Понякога да, както се слуша дете, което мило ви разказва за своята привързаност. Понякога се затваряше в дълбоко мълчание, от което Раул се объркваше.
Накрая той се провикна:
— Ах, но говорете ми, моля ви. Опитвам се да се шегувам, за да кажа неща, които не се осмелявам да споделя със сериозен тон. Наистина, смущавам се от вас и не знам за какво да говоря. Моля, отговорете ми! Няколко думи само — те ще ме върнат в действителността.
— Само няколко думи?
— Да, не повече.
— Добре, ето ги: гарата на Дудевил е съвсем близко и влакът ви чака.
Той скръсти ръце с възмутен вид.
— А вие?
— Аз?
— Да, какво ще се случи с вас, останала съвсем сама?
— Господи, ще се постарая да уредя нещата, както винаги съм правила досега.
— Невъзможно, без мен няма ла можете вече да се справяте. Влязла сте в битка и моята помощ ви е необходима. Боманян, Годфроа д’Етижу, принц д’Аркол и другите бандити ще ви унищожат.
— Те ме смятат за мъртва.
— Чудесно, вие сте мъртва. Обяснете ми, тогава как ще можете да действате?
— Не се грижете за това. Ще действам, без да ме виждат.
— Може би, но колко е по-лесно с моето посредничество. Не, аз ви моля и този път говоря сериозно, не отблъсквайте помощта ми. Има неща, които една жена не може да извърши сама. Очевидните факти говорят, че следвате целта на тези мъже. Вие го подчертахте по такъв начин и с толкова убедителни аргументи, че в даден момент видях във вас магьосницата и престъпницата, която Боманян засипвате със своята омраза и презрение. Не, не ме прекъсвайте. Щом като им устояхте, разбрах заблуждението си. Боманян и неговите съучастници не бяха нищо повече от дребни негодници, отвратителни и подли. Вие, с цялото си достойнство, надделяхте напълно над тях и днес няма място в ума ми за техните клевети. Но трябва да приемем, че ви помогнах. Ако съм ви оскърбил, като признах обичта си, няма повече да стане въпрос за нея. Искам само да ви се посветя, както се посвещава човек на нещо много хубаво и чисто.
Тя отстъпи. Отминали бяха голямото село Дудевил. Село, независимо от името си9. Малко по-късно, когато тръгнаха по пътя за Ивето, берлината внезапно сви в един двор, обграден с буки и ябълкови дръвчета, и спря в него.
— Слизаме — каза графинята. — Този двор принадлежи на една добра жена, майка Васьор, ханджийка от известно време.
Преди беше моя готвачка. Идвам понякога тук, за да си почина при нея два-три дни. Ще закусим… Леонар, тръгваме след един час.
Те тръгнаха по пътеката. Тя вървете с лека стъпка като съвсем млада девойка. Носете пристегната в талията сива рокля и синкаволилава шапка с велурена панделка, завързана под брадичката. Букетче от виолетки украсявате шапката. Раул д’Андрези вървете малко по-назад и не я изпускате от поглед.
След малко те видяха малка бяла постройка със сламен покрив, пред която имате градина с цветя. Голяма трапезария заемате целия приземен етаж.
9
Вил (la ville — фр.) — град. Авторът иска да каже, че името на селото завършва с думата град. Б.пр.