— Защо дойдохте тук?
— Хазарт. Опитваме си щастието. Един чиновник на гарата, изпратил куфарите до тук, си спомни, че името Пелегрини било написано на етикета на единия от тях. Етикетът се бил отлепил.
— Разпитахте ли другите пътници и клиенти на странноприемницата?
— Клиенти, пътници? Хм, те тук са рядкост.
— Не напълно. Видяхме една дама на пътеката, когато идвахме насам. Тя влезе вътре.
— Една дама?
— Няма грешка. Ние бяхме още на конете, когато тя стоеше до тази врата и се обръщате да тръгне към нас. После, както вече казах, изведнъж влезе в къщата, като че ли не искаше да бъде видяна.
— Невъзможно!… Една дама в тази странноприемница?…
— Една особеност — беше в сиво. Дали ще мога да я разпозная, не съм сигурен. Но цвета ira роклята, да… Също и на шапката… шапка с букет от виолетки…
Четиримата мъже замълчаха.
Раул и графинята изслушаха този разговор, без да пропуснат нито една дума, един срещу друг и без да помръднат от местата си. При всяко ново доказателство лицето на Раул ставаше все по-сурово. Тя не протестираше.
— Те ще дойдат… ще дойдат… — шепнете неспокойно тя.
— Да — каза той. — Настъпва моментът за действие… Пропуснем ли го, те ще се качат и ще ви намерят в тази стая.
Жозефин не беше свалила шапката си. Раул я взе и я сложи на главата си, свали малко периферията и върза панделките около шията си.
След тези действия той даде последните инструкции:
— Ще ви отворя път. След като той бъде свободен, слезте и тръгнете спокойно по пътеката към двора на фермата, където е вашата берлииа. Заемете си мястото, а Леонар да подкара…
— А вие? — бързо запита тя.
— Настигам ви след двадесет минути.
— Ако ви арестуват?
— Няма да ме арестуват. Нито вас. Спокойно. Не тичайте по пътеката. Нужно е хладнокръвие.
Той се приближи до капандурата. Видя, че мъжете бяха влезли. Тогава без колебание прекрачи рамката, плъзна се по сламата и скочи в градината. Следващите му ходове бяха да извика.
като че ли се е изплатил от някого, и много бързо да побегне. След него тутакси се чуха крясъци.
— Това е тя!… Сива рокля!… Виолетки на шапката!… Стой или ще стрелям!…
С един скок Раул се прехвърли през пътя, пресече разоран парцел и се покатери по склона към една съседна ферма. Следваше нов склон, по-стръмен от първия. После ниви и пътека, която стигаше до фермата между два живи плета от къпини.
Стигнал до тях, Раул се обърна. Нападателите бяха доста изостанали и не можеха да го видят. За секунда той се освободи от роклята и шапката и ги хвърли в къпинака. После си сложи моряшкия каскет, запали цигара и пое обратно с ръце в джобовете.
На ъгъла до фермата двамата полицаи се появиха внезапно и запъхтени се сблъскаха с него.
— Хей, моряк!… Срещнахте ли една жена, а? Една жена в сиво?
Той потвърди:
— Разбира се… една жена, която тичаше като подгонена от хиляда дяволи, нали?… Една луда…
— Тя е… Къде отиде?
— Влезе във фермата.
— Как? Какво?
— Как ли? Ами през вратата.
— Отдавна ли?
— Преди не повече от двадесет секунди.
Двамата мъже се отдалечиха, тичайки, а Раул спокойно продължи своя път. Срещнал жандармите, той ги поздрави приятелски с добър ден и с безгрижна стъпка стигна до главния път, малко след странноприемницата и съвсем близо до завоя. Сто метра по-далеч бяха буковите и ябълковите дръвчета, под които берлината го чакате. Леонар бе на капрата, с юздите в ръка. Жозефин Балзамо, скрита вътре, държеше вратата отворена.
Той нареди:
— Към Ивето, Леонар!
— Какво? — възрази веднага графинята. — Но ние ще минем пред странноприемницата!
— Те не са ни видели да излизаме оттам, така че пътят е свободен. Да се възползваме… В лек тръс, Леонар… Ход на погребална кола, която се връща празна.
Те действително минаха пред странноприемницата на майка Васьор. В този момент полицаите и жандармите се връщаха през нивите. Един от тях носете сивата рокля и шапката. Другите оживено жестикулираха.
— Намерили са вашите дрехи — каза Раул — и знаят в какво се състоят нещата. Те не търсят вече вас, а мен, моряка, който срещнаха. Колкото за колата — не са й обърнали никакво внимание. Е, ако някой сега им каже, че хората, които търсят, са в тази берлина, че вие сте мадам Пелегрини, а аз съучастникът моряк, те биха избухнали в смях.
— Ще разпитат майка Васьор.
— Тя ще се справи.
Когато изгубиха от погледите си групата, Раул нареди на Леонар да шибне кончетата и ускори хода на колата.