Раул слушате бледен от гняв и с трепереща челюст. Той възропта:
— Майка ми бе нещастна и унижена. Исках да я възмездя.
— Крадейки?
— Бях на шест години.
— Днес си на двадесет, твоята майка е мъртва, ти си здрав, умен, пълен с енергия. Как живееш?
— Работя.
— Да, по джобовете на другите.
Тя не му остави време да протестира.
— Нищо не казвай, Раул. Познавам твоя живот до най-малките подробности и мога да разкажа за неща, случили ти се тази година, или за други, по-стари, защото те знам от много време и от всичко, което казах, ти знаеш по-добре само това, което направи в странноприемницата. Полицаи? Жандарми? Обиски? Преследване?… Ти мина през всичко, ти, който нямаш още двадесет години! Тогава струва ли си труда да се упрекваш? Не, Раул. Тъй като познавам твоя живот и случаят ти поднесе част от приключенията ми, да свалим маските. Присвояването на чуждото е хубаво нещо: да затворим очи и да мълчим.
Той не каза нищо. Една голяма умора го обземате. Виждаше предстоящето си през мъгла и нещастие, в него нищо повече нямаше цвят, красота и грация. Имаше желание да плаче.
— Довиждане за последен път, Раул — каза тя.
— Не…не… — заекна той.
— Трябва, мое малко момче. Причиних ти само болка. Не искай да свържеш твоя живот с моя. Ти имаш амбиция, енергия и качества и можеш да избереш собствен път.
После добави по-тихо:
— Моят не е добър, Раул.
— Защо тогава го следвате, Жозин? Ето какво ме плаши.
— Много е късно да го сменя.
— Тогава и за мен е същото.
— Не, ти си млад. Спаси се. Избягай от съдбата, която те заплашва.
— Но вие, вие, Жозин?…
— Това е моят път.
— Ужасен живот, от който страдате.
— Ако мислиш така, защо искаш да го споделиш?
— Защото ви обичам.
— Едно основание в повече, за да ме избягваш, мое момче. Всяка любов между нас предварително е забранена. Ти се изчервяват от мен и аз не се доверявам на теб.
— Аз ви обичам.
— Днес. А утре? Раул, подчини се на нареждането, което ти написах на гърба на фотографията си през първата нощ след срещата ни край морето: „На моя спасител съм благодарна, но нека не се опитва да ме види отново.“ Раул, иди си!
— Да, да — каза бавно Раул д’Андрези. — Имате право. Но е ужасно да помисля, че всичко между нас ще свърти, преди да съм имал време да се надявам… на нещо повече. Скоро ще ме забравите.
— Лесно не се забравя този, който ви е спасил два пъти.
— Така е. Но спомняйте си, че ви обичам. Тя поклати глава.
— Няма да го забравя — каза тя. И престанала да се обръща към него на „ти“, добави с вълнение:
— Вашият ентусиазъм, вашият възторг… всичко чистосърдечно и непринудено, което е във вас… и другите неща, които само отгатвам… всичко безкрайно ме трогва.
Те дълго време не разделиха ръцете си, гледайки се очи в очи. Раул тръпнеше от нежност. Тя тихо му каза:
— Когато човек се разделя завинаги, трябва да върне това, което му е дадено. Върнете ми портрета, Раул!
— Не, не, никога — възкликна той.
— Тогава аз — каза тя с усмивка, която го опияняваше — ще бъда по-честна и ще ви върна това, което ми дадохте.
— Какво, Жозин?
— Първата нощ… в плевнята… докато спях, Раул, вие се наведохте към мен и почувствах вашите устни върху моите.
С ръце, кръстосани зад врата му, тя привлече главата на младия мъж и техните устни се съединиха.
— Ах, Жозин! — извика той обезумял. — Правете с мен каквото поискате, обичам ви… обичам ви…
Те вървяха по брега на древната река. Тръстиките се люлееха под тях. Дрехите им мачкаха дългите и тънки листа, с които северният вятър си играете. Те вървяха без други мисли, освен тези, които ги караха да потръпват от любов. Техните ръце се кръстосваха.
— Кажи ми още едно нещо, Раул, кажи ми го само с една дума — каза му тя, спирайки се. — Искам да бъда наясно. Има ли друга жена в живота ти?
— Няма.
— Ах! — каза тя горчиво. — Вече една лъжа.
— Една лъжа?
— А Кларис л’Етижу? Да, Раул, срещал си се с нея. Хората са пи видели.
Той се ядоса.
— Стара история… флирт без значение.