— Кълнеш ли се, че не я обичаш?
— Кълна се.
— Толкова по-добре — каза тя с мрачен глас. — Толкова по-добре за нея. Няма да страда. Няма никога да се вмъква между нас!
Той я прегърна.
— Обичам само Жозин и никога не съм обичал друга освен Жозин. Моят живот започва днес.
ГЛАВА VII
НАСЛАДИТЕ НА ВЛЮБЕНИТЕ
„Безгрижния“ бе катер, приличащ на всички други; доста стар, с олющена боя, но с добре излъскани метални части и добре поддържал от моряците, т. е. от тези, които се казваха господин и госпожа Дьолатър. Отвън не се виждаше нещо по-голямо от това, което можете да транспортира „Безгрижния“: няколко каси, празни бъчви — това беше всичко. Но ако някой се спуснете под мостика, щеше лесно да установи, че катерът не се използва за търговия.
Цялата вътрешност беше разделена на три малки помещения, комфортни и блестящи: две кабини, разделени със салон. В тях Раул и Жозефин Балзамо живяха в продължение на един месен. Съпрузите Дьолатър, особи безгласни, по жлъчни, с които напразно Раул на няколко пъти се опита да завърже разговор, се грижеха за пътуването и кухнята. От време на време малък влекач идвате при „Безгрижния“ и го теглете по някоя извивка на Сена.
Историята на красивата река се разстилате пред тях с очарователните си пейзажи, където те отиваха да се разхождат, държейки се за ръце… Бретонската гора, руините на Жумиеж, абатството Сен Жорж, хълмовете на Буйи, мостът на Арш…
Седмици на пълно щастие! През тях Раул изразходва съкровища от веселост и ентусиазъм. Чудесните изгледи, красивите готически катедрали, залезите на слънцето и светлината на луната: всичко това бе претекст за пламенни декларации.
Жозин, по-мълчалива, се усмихваше като в щастлив сън. Всеки ден я приближаваше все повече към нейния любим. Ако в началото се бе подчинила на един каприз, сега понасяше властта на една любов, която караше сърцето й силно да бие и да чете от страниците на книгата на голямата страст.
За миналото, за своя таен живот, тя не споменаваше никога нито дума. Един път обаче на тази тема бяха разменени няколко фрази. Раул се шегуваше с това, което наричаше чудото на нейната вечна младост. Тогава тя отговори:
— Чудо е това, което не се разбира. Някога нашите прадеди са си измисляли различни богове. Защо? Явленията в природата, които не са могли да си обяснят, са наричали чудеса. За всяко чудо — отделен бог. Ние ги наричаме езичници. Но аз ви питам: с какво е по-изискан моралът, който се проповядва днес, от онзи, който е бил проповядван от Христос, от Буда, от Сократ и Платон, от Конфуций и който и да било автор на „Панчатантра“?12 Боже мой, преди петдесет хиляди години хората са били по-честни, по-чисти, отколкото сега! Кой може да каже какво е чудо? Ние обикаляме по двадесет места на ден… ти казваш чудо. Но при малко по-голямо внимание би си дал сметка, че разстоянието до Сена бе минато не с два, а с четири коня. Леонар бе сменил животните в Дудевил, в двора на странноприемницата. Там другите коне ни чакаха отпочинали.
— Добре изиграно — провикна се очарован младият мъж. — Нищо не забелязах.
— Ти не би могъл да го забележиш, защото играеше на криеница през това време. Друг пример. Никой в света не знае, че се казваш Люпен. Запитай ме тогава защо знам истинското ти име, и то още от нощта, в която ме спаси от смърт?… Чудо? Ни най-малко. Разбираш добре, че всичко, което се отнася за граф Дьо Калиостро, ме интересува. Минаха четиринадесет години, откакто чух за изчезването на огърлицата на кралицата при херцогиня Дрьо-Субиз. Направих свое следствие, което ми позволи да стигна до младия Арсен Люпен, син на Теофаст Люпен. По-късно срещнах следата ти отново в няколко афери. Разследването ми бе точно.
Раул помисли няколко секунди и каза много сериозно:
— По това време, скъпа Жозин, когато едва ли си била на дванадесет години, е доста необикновено, че дете на твоята възраст е разгадало следата, в която всички следователи заседнаха. Ти може би ще кажеш, че си била на същата възраст, на която си днес, и това е още по-необикновено, чу ли, дъще на Калиостро?
Тя намръщи вежди. Изглежда шегата й беше неприятна.
— Да не говорим никога за това, искаш ли, Раул?
— Добре, но е досадно — каза Раул, сърдит, че е бил разкрит като крадец. Той търсеше реванш. — Няма на света нещо, което да ме встрастява повече от проблема за твоята възраст и за различните ти подвизи преди един век. Имам си няколко идеи, които не са съвсем безинтересни.
Въпреки казаното, тя го изгледа с любопитство. Раул се възползва от нейното колебание и отново поде леко подигравателно:
12
Панчатантра (Петокнижие) — една от знаменитите книги на древноиндийския епос. След Библията това е най-разпространената книга в света. Б.пр.