— Аргументирам се с две аксиоми: първа — както каза, няма чудо, и втора — ти си дъщеря на твоята майка.
Тя се усмихна:
— Започват добре.
— Ти си дъщеря на твоята майка — повтори Раул, — което означава, че първо е имало една графиня Дьо Калиостро. На двадесет и пет или тридесет години, тази, която е заслепила с красотата си Париж в края на Втората империя и е заинтригувала двора на Наполеон III с помощта на своя така наречен брат, който я придружавал навсякъде (брат, приятел или любовник — все едно). Тя е изфабрикувала цялата история за роднинските си връзки с Калиостро и е изготвила фалшивите документи, с които полицията си е послужила ла осведоми императора за дъщерята на Жозефин дьо Боарне и Калиостро. Изгонена от Франция, тя отива в Италия, в Германия, после се изпарява… за да възкръсне двадесет и четири години по-късно под идентичните черти на своята обожавана дъщеря, втората графиня Дьо Калиостро, тук присъстваща. Изложението ми е правдиво, нали?
Жозин, безучастна, не отговори. Той продължи:
— Между майката и дъщерята приликата е изумителна… толкова изумителна, че авантюрата съвсем естествено започва отначало. Защо са необходими две графини? Не, не е необходимо! Ще има само една-единствена, истинската, тази, която е наследила тайните на своя баща Жозеф Балзамо граф Дьо Калиостро. И когато Боманян прави следствието си, стига до неизбежното: отново да намери загубените от полицията на Наполеон III документи и серията портрети и миниатюри, които потвърждават идентичността на винаги младата жена и доказват произхода й от Девата на Бернардино Луини — едно случайно, но несъмнено сходство.
Впрочем има един свидетел: принц д’Аркол. Той е видял едно време графиня Дьо Калиостро. Принцът я отвел в Модена. Видял я отново във Версай. И сега, щом я забелязва, от него се изтръгна вик: „Това е тя! Тя е на същите години!“
После ти го затрупа с куп доказателства: спомена за няколкото разменени думи между майка ти и него в Модена, разказа, който си прочела в клюкарския вестник, съхраняван грижливо от майка ти. Уф! Ето основата на авантюрата. Много е просто. Една майка и една дъщеря си приличат и тяхната красота напомня една картина на Луини. Случайна прилика, това е всичко. Има, разбира се, маркиза дьо Белмонт, но предполагам, че приликата между тази дама и теб е доста смътна и че трябва голямо доброжелателство плюс умопобъркания мозък на глупака Боманян, за да можете да бъдете смесени двете. В резюме, нищо за драматизиране, една добре водена забавна интрига. Това е всичко.
Раул млъкна. Изглеждате му, че Жозефин Балзамо бе малко пребледняла и че лицето й се бе свило. Според него, графинята би трябвало да изглежда обидена, но тя намери за по-лесно да се изсмее.
— Улучих, а? — подхвърли той. Тя отклони въпроса.
— Миналото ми принадлежи само на мен — каза тя — и възрастта ми няма за никого значение. Ти можеш да вярваш това, което ти харесва.
Той я взе в обятията си и страстно я целуна.
— Вярвам, че си па сто и четири години, Жозефин Балзамо, и няма нищо по-прелестно от това да целуваш една столетница. Когато помисля, че си познавала Робеспиер и може би Людовик XVI, настръхвам цял.
Раул д’Андрези повече не я разпитва за миналото й. Той чувстваше толкова ясно раздразнението на своята Жозин, че не се осмели да прави недискретни опити. Впрочем, не знаеше ли истината?
Разбира се, че я знаеше и никакво съмнение не се появяваше в съзнанието му. Обаче всичко у младата жена запазваше някакъв мистериозен престиж, който понасяше въпреки себе си и към който изпитваше неясна омраза.
На края на третата седмица Леонар отново се появи. Сутринта Раул съгледа берлината с двете малки мършави кончета. Графинята се качи в нея и замина.
Тя не се върна до вечерта. Леонар пренесе на „Безгрижния“ няколко вързопа, обвити в кърпи за лице, и ги плъзна през един капак, за чието съществуване Раул не знаеше досега.
През нощта Раул успя да отвори капака и прегледа вързопите. Те съдържаха чудесни дантели и скъпи дрехи.
След два дни — нова експедиция. Резултатът: великолепен килим от XVI век.
Тези дни Раул много се отегчаваше. В Мант, останал отново сам, нае велосипед и покара известно време през полето. След като обядва, забеляза на излизане от един малък град огромна къща, градината на която беше изпълнена с хора. Той се приближи. Продаваха се на търг красиви мебели и сребърни предмети.
От нямане какво да прави обиколи къщата. Задната фасада се допирате до изоставената градина, след която почваше малка горичка. Без да си дава сметка на какъв подтик се подчинява, Раул, съгледал една стълба, я издигна до стената, изкачи се и се прехвърли в къщата през перваза на отворения прозорец.